— Да, и кръгът ставаше все по-малък и по-малък. Още щом ми хрумна това, повече не можех да получавам удоволствие от императорския бал, а на Майлс толкова му се искаше да ми хареса! И не можех да му разкажа за какво става въпрос. Страхувам се че той си помисли, че не се чувствам на място там. Е, аз наистина се чувствах така, но проблемът не беше в това. Аз почти винаги се чувствам не на място. — Тя примигна със златистите си очи, които потъмняха в полумрака и широко се отвориха. — И какво би направил? Ако откриеш или заподозреш нещо толкова ужасно?
Той криво се усмихна.
— Труден въпрос. Графът казва, че над нашата чест трябва да има още една, висша. Че не трябва да се подчиняваме сляпо.
— Ха! И Майлс казваше така. От баща си ли го е научил?
— Няма да се учудя, ако е така. Братът на м’лорд, Марк, казва че порядъчността — това е болест и с нея можеш да се заразиш от онзи, който е болен.
От гърлото й се изтръгна глух смях.
— Да, това звучи много типично за Марк.
Той обмисли въпросът й с цялата сериозност, която такъв въпрос заслужаваше.
— Сигурно щеше да ми се наложи да го издам. Или поне се надявам, че ще ми стигне смелостта за това. В края на краищата никой няма да спечели. А аз — най-малко от всички.
— О, да. Това го разбирам.
Ръката й лежеше на дивана между тях, а хищните й пръсти нервно потропваха по тапицерията. Искаше му се да хване ръката й и да я стисне, за да утеши… Нея или себе си? Но не смееше.
По дяволите, опитай, чуваш ли?
Спорът му със себе си беше прекъснат от сигнала на ръчния му комуникатор. Охраната на вратата докладва за връщането на обитателите на замъка Воркосиган от императорския дворец. Роик въведе кода на защитния купол на дома и застана на входа, гледайки как тълпата излиза от спрелите отпред лимузини. Пим вървеше след графинята, усмихвайки се на онова, което тя говореше. Гости в най-различно състояние — весели, сънни, пияни — минаваха покрай него, говорейки и смеейки се.
— Някакви произшествия? — за проформа попита Пим. Той любопитно погледна зад гърба на Роик — към Таура.
— Да, сър. Трябва да поговоря с вас насаме. Моля, отделете ми време при първа възможност.
От Пим мигновено изчезна цялата му благост.
— О? — Той се озърна към малката тълпа, която се избавяше от палтата си и се насочваше нагоре по стълбите. — Добре.
Колкото тихо да говореше Роик, графинята чу целия им разговор. С едно движение на пръста тя освободи Пим.
— Но ако е нещо важно, Пим, искам да чуя докладът ти, преди да си легна. — тихо каза тя.
— Да, милейди.
Роик кимна към читалнята и Пим тръгна след него и Таура. След като и последните гости напуснаха преддверието, Роик даде кратък отчет за приключенията през тази нощ, взимайки за основа това, което каза на съдебно-медицинския експерт, капитана от ИмпСи. И отново пропусна онази част, която се отнасяше до неудачния опит на Таура да отмъкне колието. Той силно се надяваше, че този факт няма да се окаже ужасяващо важен на по-късен етап. Изглежда, че пълният отчет трябва да се предостави на вниманието на м’лорд. Само че кога, по дяволите, м’лорд най-накрая щеше да се върне?
Изслушвайки отчетът му, Пим все повече нервничеше.
— Аз лично проверих това колие, Роик. Сканирах го за наличие на електронни устройства. И химическия датчик не откри нищо.
— А пипахте ли го? — поинтересува се Таура.
Пим притвори очи, опитвайки се да си спомни.
— Държах го най-вече за закопчалката. Е… е, в ИмпСи ще го прекарат през най-малкото сито. М’лорд винаги е казвал, че излишната тренировка само ще им е от полза. Нищо лошо няма в това. Действали сте правилно, оръженосец Роик. А сега може да се върнете към изпълнение на задълженията си. Аз ще държа връзка с ИмпСи.
Изказвайки това сдържано одобрение, той се отдалечи, въсейки вежди.
— И само толкова? — прошепна Таура, когато звукът от крачките на Пим затихна нагоре по стълбите.
Роик погледна хронометъра си.
— Сигурно, поне докато ИмпСи не съобщят резултатите. А времето ще зависи от това, колко трудно ще е да анализират онази мръсотия, която си видяла.
Той не се реши да я оскърбява с формулировката „която казваш, че си видяла“.
Тя потърка уморените си очи с обратната страна на дланта си.
— А може ли… ъ-ъ… може ли да остана с теб, докато не позвънят?
— Разбира се.
В този момент го озари вдъхновение — той я заведе долу, в кухнята, и я запозна с хладилника за обслужващия персонал. Оказа се прав: поразителният й метаболизъм отново се нуждаеше от гориво. Той безжалостно обра всички рафтове и постави храната пред Таура. Ранната смяна можеше сама да се погрижи за себе си. Нямаше нищо срамно в това, че предложи на гостенката храна за прислугата: в кухнята на мама Кости хранеха всички еднакво добре. Той си наля кафе, на нея — чай, след което се настаниха на две табуретки до кухненската маса.