— О! — успя да каже Роик.
Той изумено примига. Пим ужасно се терзаеше от факта, че никой, начело със самия граф, не сметна за нужно да го обвини за пропуска му при проверката на колието. Оставаше да се заключи, че Пим се е предал и е решил сам да си наложи наказание. Е, какво пък, ако се окаже, че старшия оръженосец в старанието си е отишъл твърде далеч, може да не се съмнява, че графинята незабавно ще се намеси.
— Благодаря!
— Можеш да се считаш за свободен от момента, в който графът и графинята се оттеглят.
Пим кимна и отстъпи назад. Флайера се промъкна под портала и започна да се издига в хладното нощно небе, като че ли подгонен от приветствените викове и подсвирквания на доброжелателите.
Великолепните и продължителни фойерверки превърнаха отлитането на новобрачните в празник за всички бараярски сърца. Таура също аплодираше и крещеше и заедно с Ард Мейхю се приъедини към компанията на Ники, за да устроят във вътрешния двор допълнителна демонстрация на бомбички. Барутния дим се кълбеше във въздуха, а децата бягаха около Таура, молейки я да хвърли зарядите по-високо. Охраната и разтревожените майки биха прекратили това развлечение, но ги спираше факта, че голям пакет от удивително шумни и ярки фойерверки беше даден на Ники от самия граф.
Празникът отиваше към края си. Сънни, капризничещи деца минаваха край Роик в лимузините. Графът и графинята топло изпратиха императора и императрицата. Двайсетината незабележими слуги, предоставени от ИмпСи, се изпариха тихо и без доклади. Останалите енергични млади хора завзеха балната зала за танци, които повече съответстваха на вкусовете им. Техните уморени родители потърсиха тихи ъгълчета в парадните стаи, за да си поговорят и опитат поредната порция от най-добрите вина на графа.
Роик откри Таура в една от малките странични стаички. Тя стоеше на диван от любимия й здрав модел и замислено се разправяше с чиния деликатеси на мама Кости, разположена на придърпаната към дивана малка масичка за списания. Видът й беше сънен и доволен — и в същото време леко отдалечен от всичко ставащо. Като че ли беше гост в собствения си живот…
Роик й отпрати усмивка, кимване и приветствено махване с ръка. Той съжаляваше, че не съобрази да вземе рози или нещо от този род. А и какво ли можеше да подари на тази жена? Може би най-хубавите шоколадови бонбони? Аха, само че сега те щяха да са излишни. Утре непременно ще го направи.
— Ъ-ъ… добре ли прекара?
— О, да. Чудесно. — Тя се облегна назад и му се усмихна — почти отдолу нагоре, което беше доста необичайна гледна точка за него. Но и така тя изглеждаше прекрасно. През главата му мина онова, което м’лорд каза за разликите в ръста в хоризонтално положение. Тя потупа дивана до себе си. Роик се огледа, пребори навика си да стои в стойка „свободно“ и седна. Едва тогава забеляза, че краката го болят.
Настъпилото мълчание беше дружеско, без всякакво напрежение — но след малко той го наруши:
— Харесва ли ти Бараяр?
— Много добре погостувах тук. Много по-добре, отколкото можех да мечтая.
Още десет дена.
Десет дена — това е един миг. Десет дена бяха абсолютно недостатъчни за всичко, което той трябваше да й каже, подари, да направи. Виж, десет години щяха да са достатъчни като за начало…
— А ти… ъ-ъ… не си ли се замисляла да останеш? Тук? Това може да стане, нали знаеш. Да намериш такова място, което да ти подхожда. Или да го създадеш.
М’лорд ще съобрази как точно, ако това изобщо е възможно. Чувствайки се невероятно смел, той позволи на пръстите си да стиснат ръката й, лежаща на дивана между тях.
Веждите й изразително се вдигнаха.
— Вече имам място, което да ми подхожда.
— Да, но… завинаги? Според мен, вие, наемниците, имате много ненадежден живот. Без твърда почва под краката си. И нищо не е вечно, дори и организациите.
— Никой не живее толкова дълго, че да реализира всичките си възможности. — Тя помълча за секунда и добави. — Онези хора, които са ме създавали, не са смятали, че генетическата програма на супервойника трябва да се включва дълъг живот. Майлс изказа по този въпрос някои неласкави мнения, но… Та така. Флотските медици ми дават още около година.
— О!
Трябваше му почти минута, за да осмисли чутото. В него изведнъж се появи огромна ледена буца. Множеството мъгляви фрази, чути през последните няколко дена, изведнъж придобиха смисъл. И той много съжаляваше за това.
Не! О, не!
— Ей, не го преживявай толкова. — Пръстите й стиснаха неговите в отговор. — Тези копелета ми дават този срок вече четири години подред. Виждала съм как другите войници минават през цялата си кариера и умират, докато медиците се въртят около мен. И аз престанах да се притеснявам за това.