— Седнете! — казва домакинът.
Посочва ми един кухненски стол с плетена сламена седалка до писалището. Без да поглежда към старинния тапициран фотьойл зад себе си, избутва купчина дебели учебници по право и присяда на ръба на масата, стъпил върху изтъркания килим. Очевидно иска да покаже, че разговорът ще е кратък.
Движи се с гъвкавото изящество на атлет, а кафявият му туиден костюм, шит по поръчка, подчертава якото му телосложение. По-възрастен е, отколкото очаквах, може би към трийсетгодишен. Лицето му е с правилни черти, красиво, има руси мустачки и широка насмешлива уста. Къдравата му руса коса е сресана старателно на страничен път. Докато опъва внимателно безупречните ръбове на панталона си, ме преценява с порцелановосините си спокойни очи. Забелязвам големи торбички под очите му. Може би от тях изглежда по-възрастен.
Понечвам да сложа шапката си върху купчината тетрадки на писалището, но се възпирам, защото се сещам, че е още мокра, и я оставям на пода. Най-горната тетрадка е отворена, изпъстрена с червени забележки. Почеркът на забележките съвпада с почерка на писмото на Бърт до Евелин. Бърт припечелва допълнително от проверка на работи на по-млади студенти. И аз изкарвах по същия начин някоя и друга пара, но това беше много отдавна. А Бърт има нужда от допълнителен доход, съдейки по неугледните мебели — едва крепящо се канапе, поставка с котлон в ъгъла, няколко паянтови полици с книги джобен формат. Това е всичко. На стената висят две репродукции на Гоген, откъснати от илюстрован седмичник, както и две големи цветни снимки на кинозвезди. Има още една снимка, на млада балерина в изкусителна поза. Снимките, предполагам, са принос на Евелин към обзавеждането.
— Благодаря — казвам на домакина, който ми поднася отворена табакера.
Цигарите са хубави, египетски. Забелязвам, че пръстите му са пожълтели от никотин. Атлет, но не тренира активно. Изчаква ме да запаля цигарата си и непринудено казва:
— Госпожица Ванхахен я няма тук.
— А, да, сигурно е на работа! — изричам с широка глуповата усмивка. — Каза ми къде работи… Най-добре Да ида там и…
Понечвам да стана. Почти несъзнателно прилагам професионалните номера на околийски съдия.
— Не — припряно отвръща той. — Не е в „Клод“. Замина на почивка.
— Не знаех — казвам разочаровано и се отпускам отново на стола. — Разбира се, редно беше първо да пиша. Аз живея в Хага. Затова позагубихме връзка. Вината е моя. Кога ще се върне?
— След около две седмици. Но на ваше място, господин Хендрикс, първо бих й писал, за да съм сигурен.
Говори с лек акцент. Вибриращото „р“ звучи по американски.
— Да — казвам, — разбира се. Къде…? — озъртам се за пепелник.
Той оглежда писалището, после скача и се отправя към камината с уверени широки крачки. Връща се с малка чинийка и я оставя на писалището. Присяда пак на ръба и казва:
— Съжалявам. Не знам къде се дянаха пепелниците. Тази смотана чистачка… — млъква и оглежда върха на цигарата си. След това запитва съвсем непринудено: — Отдавна ли познавате госпожица Ванхахен, господин Хендрикс?
— Как да ви кажа, за известно време бях в чужбина и трябва да призная, че доста разредих обажданията си. Преди две години се виждахме често. Всъщност ходехме заедно на уроци. Малко дикция, малко актьорско майсторство, такива неща.
— И вие ли сте в шоубизнеса? — недоверчиво пита той.
Прав е, никак не приличам на артист от нощен клуб.
— Не, адвокат съм — набързо отвръщам. — Работя в една застрахователна компания. Но се интересувам от шоубизнес. Това ми е хобито.
Той си отдъхва и запитва с насърчителна усмивка:
— Влагате пари, така ли?
— О, не. Просто ми харесва атмосферата. Винаги съм обичал да общувам с артисти. Забравяш грижите и проблемите си, не знам дали можете да ме разберете.
Разбира ме чудесно. Аз съм богат симпатяга, който осигурява на момичетата по няколко приятни часа след представление. Вечеря с шампанско, хотелска стая с баня. Той се изправя и казва:
— Е, съжалявам, че Евелин я няма. Искате ли да й оставите бележка?
— Просто й предайте, че ще й пиша, господин Винтер.
— Непременно.
Ще ми се да поприказваме още, но не ми идва на ум какво да попитам, та да удължа разговора. Посочвам купчината учебници по право.
— Не е лесно човек да натъпче всичко това в главата си — отбелязвам. — Но след време установява колко е полезно.