— Много е полезно — съгласява се той. Носът му сочи към вратата.
Ставам и излизаме в преддверието.
— Извинете за безпокойството — казвам.
— Моля ви се — отваря вратата. Пак вали. — Гадно време — отбелязва той.
— Отвратително — съгласявам се. Не се ръкуваме.
През воал от стъкло
Вдигам яката на шлифера си, защото вятърът отново се е засилил и внезапни пориви запращат дъжда във врата ми. Камионетката още си стои. Изглежда доста разнебитена, номерът й е зацапан с кал. Тръгвам натам, откъдето дойдох с таксито.
Съседната улица, с десетки малки дюкянчета, е пълна с народ. Нямам закъде да бързам и се опитвам да довърша въображаемите портрети на Евелин Ванхахен и Бърт Винтер. Щом Евелин работи в „Клод“, това „актриса“, изписано в личната й карта, означава, че е от стотиците треторазредни певици или танцьорки, които се мярват за броени минути на миниатюрната сцена в онази огромна шумна танцова зала, когато джазовият оркестър си отдъхва за по една цигара и бира. Уредниците гордо наричат тези представления програма, само че двойките, които посещават известния дансинг, идват, за да танцуват и да се гледат един друг, а не програмата. А Бърт е малко разхвърлян, но сериозен младеж. Не пуши, било защото не му харесва, било за да пести. Но у него има нещо романтично, за което говорят връзката му с „актриса“ и репродукциите на Гоген. Но къде е той? И къде е Евелин?
Всичко това ме занимава, защото ме свързва здраво с настоящето. А и защото имам смътното усещане, че Евелин може да ми помогне да намеря отговор на някои въпроси, идващи от миналото. То се знае, ако успея да я открия.
А спрямо мъжа, който току-що ми се представи като любезен домакин, нямам абсолютно никакви съмнения. Този скъпо облечен, добре гледан джентълмен, който пуши египетски цигари, няма нищо общо с бедната студентска стаичка. Там той бе гостенин също като мен. Сигурно е цивилен полицай. За малко не се сблъсквам с един полицай, само че униформен. Извинявам се и учтиво питам как да стигна до улица „Абел“. Той поглежда картата на града и ми обяснява, че трамваят, който спира на следващото кръстовище, ще ме откара дотам.
Трамваят е претъпкан и шумен. Мирише на влажни дрехи, застояла пот и евтин парфюм. По принцип мразя тълпата, тя ме изпълва с болезненото усещане за мизерия. Но точно сега навалицата ни най-малко не ме притеснява. С интерес улавям откъслечни реплики и се смея на шегите на ватмана.
Слизам и след няколко метра се озовавам на улица „Абел“. Спирам на ъгъла, за да се ориентирам. Двама мъже с мокри чадъри ме блъсват, от другата страна се задава велосипедист, който върти бясно педалите. Няколко частни автомобила отминават бавно заради дъжда. Около пансиона „Янсен“ няма полицейска кола, нито уж случайно мотаещи се хора. Полицията се интересува само от „Аудехрахт“ 88. Засега.
Тръгвам по улицата, оглеждайки внушителните къщи от двете страни. Масивни сгради, почти всичките четириетажни. Строили са ги за себе си в началото на века заможни хора, които са можели да си позволят по две прислужнички денонощно на разположение. Табелките с имената на обитателите показват, че повечето вече са разделени на по три-четири отделни апартамента или са превърнати в канцеларии. Пресичам към сивокаменната сграда точно срещу пансиона „Янсен“. На голяма бронзова табела при входа пише, че тук се помещава една от службите на градския съвет. Може би точно на това място си изкарва заплатата собственикът на лакътя в туид от кръчмата на Ян. Кръчмата на Ян като че ли не е далеч. Или може би е? Не обърнах особено внимание, откъде минавам, когато си тръгнах.
Няколко прозореца на пансиона „Янсен“ светят, както и на сградата близнак на номер 57. Номер 53 тъне в мрак. Двата прозореца на приземния етаж са без пердета. Напряко е залепена бяла хартиена лента, на която с големи букви пише „Продава се“. Хвърлям цигарата, пресичам и натискам звънеца на пансиона „Янсен“.
Отваря ми възрастна жена в спретната черна рокля. Оглежда ме доста подозрително. Свалям шапка и учтиво казвам:
— Госпожо, госпожица Винтер ми каза, че се е преместила тук. Бих искал да…
— Няма никаква госпожица Винтер тук — навъсено ме прекъсва старата дама. — Не приемам неомъжени млади жени. Само семейства.
Мъдро постъпва, признавам, само че на мен това с нищо не ми помага. Затова продължавам с известно колебание:
— Тогава може би е имала предвид съседната къща, защото…
— Глупости. На петдесет и седем е старчески дом, на петдесет и три от три месеца е празно. Срамота, при тази жилищна криза — тя понечва да затвори вратата.
— Видяхте ли катастрофата? — бързо казвам аз. Вратата отново се отваря.