Внезапно някъде над мен прозвучава висок гърлен глас. Притискам се плътно о стената. Някой ме е забелязал от горния балкон, леко вдаден навътре. Изчаквам с притаен дъх. Не става нищо. Пак чувам гласа. Вдигам поглед и въздишам с облекчение. Прозорчето над трегера на френския прозорец в другия край на балкона е отворено. Пристъпвам на пръсти до високия прозорец. Сред плюшените завеси има пролука от няколко сантиметра. Оттук голямата стая вече се вижда от край до край. Обзема ме тържествуващо задоволство.
Вдясно под силната светлина, струяща от гола крушка в средата на голата празна стая, двама мъже седят на старо тапицирано канапе. Между тях и едрия мъж до електрическата печка се виждат само голите изпоожулени дъски на дюшемето. В насрещната стена има две бледокремави врати със златен кант. Двамата на канапето са в спретнати тъмносини костюми и кафяви вратовръзки. Точно тези мургави мъже нападнаха Евелин на улицата.
По-дребният свива заоблените си рамене.
— Нищо не можем да направим — унило казва той. — Да идем да се поразходим, а?
Говори на арабски, египетски арабски. От общуването с арабските търговци в Ява по-добре знам югоизточния йеменски говор. Но докато следвах в Найден, прекарах една лятна ваканция в Египет и мисля, че ще се справя.
Дребният седи приведен напред, опрял лакти на коленете си. Лицето му е много мургаво и гладко, с изпъкнали широки скули и тясна, издадена напред брадичка. Има огромни очи и малка аленочервена уста. Синкавочерната му коса пада на ситни къдри върху ниско набръчкано чело. Сакото му е вталено, ръбът на панталоните — безупречен, но обувките му са прекалено светли, почти жълти. На около двайсет и пет години е. Точно този ме повали.
Другият, когото проснах на земята, е висок и слаб. Отпуснал се е на канапето, кръстосал дългите си крака, ръцете му са скръстени пред гърдите. Лицето му е длъгнесто, с правилни черти, по-светло, отколкото на спътника му, с малки мустачки и открояващ се орлов нос. По-възрастен е, към четирийсетгодишен. Вперил е очи в скучаещия до електрическата печка мъж с онзи отнесен, типичен за обитателите на пустинята поглед. Наистина е египетски бедуин — при това, дума да няма, много красив. Дребничкият припряно повтаря:
— Защо да не поизлезем? Да поразгледаме малко града, а?
Високият се обръща бавно към него и казва студено:
— Нещо си нервен, Мохтар. Във Франция не беше такъв. Нито в Италия, нито в Германия.
Дребничкият оклюмва още повече. Огромните му очи блестят, сякаш са влажни. Нацупва малките си алени устни и казва:
— Мразя да чакам, Ахмад. Особено в такъв проклет студен влажен град — после вирва брадичка към другия край на стаята и добавя: — И всичко заради оня дебел и тъп кучи син.
— Добре де, Фигел е виновен — съгласява се Ахмад. — Казали му, че „Джибути“ ще отплава за Александрия последния ден от месеца, и Фигел решил, че е днес. Но понеже тази година февруари има двайсет и девет дни, „Джибути“ тръгва утре. Не ни остава друго, освен да изчакаме.
Речта се лее красиво от устните му с прецизното произношение на човек, който познава класическия арабски и го обича. Изисканият му говор е пълна противоположност на провлачения просторечен диалект на спътника му. Имам чувството, че съм на театър и гледам от първия ред. Просторната, обляна в светлина сцена е изкусно построена: едрият мъж пред печката вляво, двамата на канапето вдясно, центърът празен, в очакване да се появи главният актьор ако има такъв. Няма нужда да поглеждам в програмата за имената на героите: едрият с бомбето е Фигел, високият египтянин се казва Ахмад, дребният — Мохтар. Настъпва дълго мълчание и аз затварям очи. Някои хора усещат, когато ги наблюдават невидими очи. След известно време Мохтар отново се обажда:
— Да излезем да поогледаме.
Ахмад рязко загасва цигарата си в стъкления пепелник между тях. Изпушил я е едва наполовина.
— Знам какво разбираш под оглеждане, Мохтар — студено казва той. — И ти казвам, опасно е. Тази къща е собственост на Фигел. Неудобна е, но тук сме в безопасност. А ти си чужденец в този град и едва говориш английски. Дявол знае какво можеш да изтърсиш пред някой нехранимайко, както обичаш да се заприказваш. А после той какво ще каже на някой друг?
Отговор не идва. Надничам отново в стаята. Алените устни на Мохтар са изкривени в презрителна усмивка, в големите му очи блести злостно пламъче. Другият нищо не забелязва, вперил поглед право напред. После продължава с предишния отмерен тон: