— Трябва да сме тук, когато Михаил се върне. Искам да съм сигурен, че няма усложнения. Шейхът не иска никакви усложнения.
С бърз нервен жест Мохтар запалва цигара.
— Не биваше да прахосваме толкова време за странични работи — сопва се той. — Такава стока се намира лесно. Навсякъде.
— Явно Фигел не мисли така.
Отново настава тишина. Чудя се кого ли има предвид Ахмад. Арабите знаят името Михаил от свещените си книги. Но то не е мюсюлманско име. Само арабите християни, като ливанците, го използват.
Хвърлям бегъл поглед към сградите отзад и на часа струйка ледена вода се стича във врата ми. От ситния, но несекващ дъждец и шапката, и шлиферът ми са подгизнали.
— А ти, като говориш толкова езици — подема наново Мохтар, — попитай онуй дебело псе кога потегля „Джибути“ утре — и след кратка пауза додава: — Попитай го и защо не се връщаме със самолет. До Италия отидохме със самолет. И до Германия. Защо сега да се прибираме с кораб?
Ахмад го оглежда изпитателно. Едва когато дребничкият отмества очи, казва:
— Мохтар, ще задам на Фигел първия ти въпрос, но втория не. Защото е неуместен. Никой не пита за заповедите на шейха — после на превъзходен английски се обръща към излъчващия досада мъж: — Господин Фигел, в колко часа тръгва „Джибути“ утре?
— А? — едрият го поглежда навъсено. — В колко часа ли? В десет сутринта. Ще тръгнем в девет, Източният кей е далеч.
Той говори с подчертан немски акцент. Изважда кибрит и най-сетне запалва дългата си угаснала пура.
— Чу, нали? — спокойно се обръща Ахмад към Мохтар. — Кога ще се появи кафето ни?
— Оная повлекана танцьорката сигурно е заспала! Защо му бе на Фигел да я взима? Тя знае ли за другата стока?
— Естествено, че не. Мохтар, нервничиш — с бавно отмерено движение Ахмад изважда позлатена табакера от джоба на жилетката си. Докато грижливо си избира цигара, продължава, без да поглежда дребния: — Сутринта каза нещо непристойно, Мохтар. Каза, че жена ми е красива. Същото каза и преди три дни в Хамбург, когато прибирахме последната пратка. Ти, Разбира се, си само един уличник, отраснал сред бордеите на Порт Саид, Мохтар, но вероятно си чувал, че един възпитан арабин никога не си позволява дори да спомене чужда съпруга, камо ли да обсъжда външния й вид. Понеже и двамата живеем в резиденцията на шейха, неминуемо от време на време ще виждаш жена ми. Въздържай се от реплики по неин адрес.
Ахмад запалва цигарата си със златна запалка и изпуска съвършени кръгчета дим.
Огромните очи на Мохтар сякаш стават все по-големи и бялото им страховито изпъква на фона на смуглата му кожа. Понечва да каже нещо, но се въздържа и обръща глава към най-близката врата. През нея влиза моят домакин от „Аудехрахт“ 88.
По тялото ми преминава тръпка на възбуда. Птичето влетя в кафеза! Но оставам разочарован. Той само махва с ръка към двамата египтяни на канапето, съблича дебелия си кафяв балтон и го окачва на един пирон на вратата. Понечва да закачи и кафявата си шапка, но вижда, че е подгизнала, и се отказва. С шапката в ръка се приближава до Фигел и я полага на пода пред електрическата печка. Остава прав, за да си стопли краката. Фигел вдига поглед и отбелязва:
— Забави се. Откри ли нещо?
— Нищо. Ей Богу, всичко огледах. Вече се канех да тръгвам, когато ме забави някакъв глупак, неин предишен ухажор. Отървах се от него, колкото можах по-бързо. Фигел, твоята таратайка съвсем се е разкапала. Едва запали.
Говори съвсем гладко английски и успявам да определя точно акцента му. Няма съмнение, че е американец.
— Но ти сам оправи стартера, Мигел! — възкликва Фигел.
— Е, да.
Фигел кимва.
— Там няма нищо — подвиква Мигел към двамата мъже на канапето. После запалва цигара и свойски се обръща към Фигел: — Измъкна ли нещо от момчето?
— Не. Нали ти казах, не е от приказливите. Дори пред глупавото си гадже не е споменала нищо — гласът на Фигел е рязък.
Странни образи се мяркат в главата ми. Евелин и Бърт са затворени тук, пленници на тая международна банда мошеници. Трябва да им помогна да избягат, ще…
Втората врата се отваря и се появява Евелин с поднос. Чевръсто затваря вратата с пантоф и се отправя към Фигел и Мигел. Оставя подноса на кашона. Мигел се отмества да й стори място пред печката и тя застава до него с ръце в джобовете на кафявия си дълъг домашен халат с висока яка. Фигел протяга ръка и взема чаша кафе от подноса. След него и Мигел. Несъзнателно отбелязвам, че на подноса има още две чаши.
Загубил съм ума и дума. Замаян наблюдавам как Евелин се навежда над радиото и пуска нежна джазова музика. Мигел й предлага цигара и й поднася огънче. В миг осъзнавам, че съм залепил лице о прозореца и ако някой погледне насам, ще ме види. Дръпвам се назад, обръщам се и се облягам на тухлената стена до прозореца. Краката ми треперят.