Тя сякаш сияе заруменяла, черните й очи блестят. И тя е от тази банда, чувства се съвсем на място сред тях. Разправията на улицата, на която станах свидетел, е била просто недоразумение, което лесно са изгладили. Вероятно въртят тъмни далавери, но това не е моя работа, защото не съм полицай. Аз съм чисто и просто един глупак, който си вре носа в хорските дела. Ще си ида, както дойдох, ще пусна портфейла на Евелин в пощенската кутия на къщата и ще се прибера у дома.
Свива ме стомахът. Сигурно защото цял ден не съм ял като хората. Невъзможно е такава тъпа грешка да ме ядоса чак толкова, не може… не може да съм чак такъв глупав. Бързо се връщам до прозореца с безумната надежда, че все нещо ще се случи. Каквото и да е.
Този път насочвам вниманието си към Мохтар. В момента той пристъпва към все така седящия на канапето Ахмад с две чаши кафе. В ситните му стъпки има нещо женствено, но леката му походка може и да е на трениран боксьор. Дребен е, но раменете му не просто изглеждат широки заради подплънките на сакото, а наистина са яки. Пък и онова кроше в челюстта ми бе точно и майсторски нанесено.
Евелин е седнала на дървената щайга и се полюшва в такт с музиката от радиото. Мелодията е латиноамериканска, с увличащ ритъм. Фигел обаче сякаш не я харесва, защото зяпа мрачно радиото. Мигел бавно отпива от кафето си, отмервайки такта с десния крак. Двете голи гъркини са се вторачили подозрително в мраморния товар в ръцете си. Мила среща на хора от разни страни, решили да прекарат приятно някой и друг час.
Сещам се за Бърт Винтер. Трябва да остана, защото за него още нищо не знам. А този припрян, романтично настроен студент, когото Евелин е зарязала, неусетно е пробудил у мен бащински чувства. Ще погледам още малко театър иззад стъкления параван. Вече като безпристрастен зрител. Напълно безпристрастен.
Евелин става от щайгата, привдига леко полите на кафявия си халат и прави няколко танцови стъпки. Над малките й, обути в пантофи ходила съзирам надиплени широки маншети на тъмносиня пижама. Очарователна гледка. Но нито Мигел, нито Фигел проявяват интерес към нея. Фигел дъвче угасналата си пура, без да сваля очи от радиото. Мигел припалва нова цигара от фаса си. Пуши като комин. Двамата араби посръбват кафе. Всички сме безпристрастни наблюдатели. Фигел и Мигел, Ахмад и Мохтар. И аз.
Евелин врътва едно копче на радиото и музиката гръмва. Най-сетне Фигел вдига очи. Поглежда я укорително изпод тежките си клепачи. Тя обаче поклаща глава и кима към стената, за да му покаже, че са достатъчно дебели. После посочва и към френските прозорци и аз светкавично се навеждам.
Оставам известно време клекнал, целият премръзнал, мокър и жалък. Накрая решавам да хвърля последен поглед към компанията. Надничам отново и неволно зяпвам. Кафявият халат и горнището от тъмносинята пижама на Евелин са върху щайгата. Тя стои до радиото по бял сатенен сутиен и тъмносиния панталон от пижамата. Заоблените й рамене и ръце са снежнобели в ярката светлина от голата крушка, бялата й талия изглежда крехка между пищната гръд и плътния ханш. Толкова прилича на Лина, че вътрешностите ми се свиват на топка. Блестящите й очи са някак особено вторачени и пресметливо оглеждат двамата араби на канапето. Ахмад съсредоточено изследва съдържанието на чашата си, Мохтар си играе със запалката. Фигел също не поглежда към момичето, а съзерцава радиото вдигнал вежди, като че се чуди как тази малка вещ може да произведе толкова силна музика. Мигел си чисти ноктите с джобно ножче. Пълната им незаинтересованост ми позволява да продължа ролята си на неутрален наблюдател.
Евелин се привежда и казва нещо на Фигел, все така поклащайки бедра в такт с музиката. Фигел свива рамене, после се извръща и подвиква една-единствена дума към двамата египтяни. Не успявам да го чуя, но Мохтар го чува.
— Бардашки номера! — троснато казва той на Ахмад, Ахмад е спрял поглед върху момичето.
— Донеси го! — нарежда той.
— Да не мислиш, че ще спя на мокър чаршаф? — остро възразява Мохтар.
— Направи каквото каза Фигел — гласът на Ахмад звучи глухо.
Мохтар изрича една вулгарна дума, оставя чашата на пода, рязко става и изчезва през вратата вдясно.
И аз би трябвало да си вървя. Не знам какво ще последва, но чудесно разбирам, че каквото и да е, не бива да го виждам. И все пак оставам. Евелин сигурно напява думите на песента, защото влажните й устни помръдват. Сега е приковала почти нежен поглед във Фигел. Само че Фигел отново запалва пурата си и издишва облаци дим към радиото. Толкова назад е избутал бомбето си, че то по чудо се държи още на главата му. Гъстата му коса е прошарена.