Вратата се отваря и Мохтар се връща. Внимателно носи голям вързоп бяло платно. От него по пода капе вода. Отива до Фигел и го пита нещо, но от музиката не чувам думица. Фигел посочва с пурата си една желязна кука на стената до най-близката врата.
Мохтар отива до вратата и вади от десния си джоб масурче тънка връв. Завързва с единия край на връвта ъгъла на мокрия чаршаф. Сега виждам, че е фино ленено платно. Мохтар поглежда към стърчащата от избелелия розов тапет желязна кука, после преценява колко е дълга връвта. Като че ли се колебае.
— Срежи го на две! — нарежда Ахмад.
С гальовен жест Мохтар пуска гладката връв да се изниже през пръстите му. Разсеяно обръща очи към прозореца и аз тутакси се дръпвам встрани.
— Ще стигне — чувам го да подвиква.
Успявам тъкмо навреме. Плюшените завеси в миг се разтварят и силен сноп светлина залива балкона. След няколко напрегнати мига завесите отново се затварят.
— Трябва да свърши работа — чувам гласа на Мохтар. — Тъпа история!
Чувам го да се отдалечава и отново поглеждам. Той е събрал завесата в средата, но е разширил процепа в края. Дясната половина на стаята е скрита зад параван. От светлината на силната електрическа крушка зад него мокрият чаршаф блести като киноекран. В средата се откроява аленото сияние на електрическата печка. Вдясно, полускрит зад паравана виждам Фигел, все тъй отпуснат в креслото си. Мигел го няма.
Лявата половина с канапето, напротив, тъне в мрак. Все пак успявам да различа силуетите на Ахмад и Мохтар, както и на Мигел, седнал сега между двамата. Тримата седят неподвижно. Не виждам лицата им.
На екрана се появява огромна сива сянка. В миг тя се свива и се превръща в черен, ясно очертан женски силует с разтворени нозе, вдигнати над главата ръце и полюшващи се в ритъма на музиката бедра. Евелин танцува близо до екрана чисто гола.
Прав беше Мохтар, казвам си. Евтин вариететен номер, един вид стриптийз. Същевременно обаче си давам сметка, че е по-различно. Този танц започва там, където свършва стриптийзът. Защото мокрият екран едновременно скрива и показва. Смущаващо ясно разкрива всяка извивка на тялото. Вижда се дори червеникавият отблясък на плътта, когато тя опре формите си о екрана. Дали пък не е червеникавото сияние от печката, което хвърля ореол около танцуващите й бедра? Единствено необузданата страст спасява представяното като танц любовно излияние от шокиращо вулгарен цинизъм.
— Гледаш през воал, през воал от платно, който те отделя от тялото й. А има и втори воал, от стъкло, между теб и нейния свят.
Изричам това на глас и по силата на несъзнателния инстинкт за самосъхранение веднага поглеждам към тримата мъже на канапето. Но те са обърнали глави към екрана и не помръдват. Поглеждам и към Фигел. Той е вперил очи в танцьорката, но лицето му с тежката челюст излъчва все същото безразличие. А той седи зад паравана. И я вижда гола-голеничка.
Изведнъж всичко край мен се завърта бясно. Воалът, двойният воал се разкъсва от порив на дълго удържана животинска страст. Огънят залумтява, събрал в едно всички изстъпления, които съм изживявал, разжарен докрай от допира с плът. Затрепервам неудържимо. Налага се да залепя длани о прозореца, за да се овладея. Забравям всякаква предпазливост, залепям лице о стъклото. Всяка моя частица трепти с онази свеждаща се фигура на екрана, в която минало и настояще яростно и насилствено се сливат в едно.
Най-сетне музиката замлъква и голият женски силует се разтапя в безформена сивота. Екранът отново е празен. Свличам се на колене, за да сподавя хлипанията си. Ръбовете на дъските се врязват в коленете ми, студеният дъжд се излива върху голата ми глава.
След не знам колко време опипвам слепешката за шапката си и едва-едва се изправям. И докато стоя там прав и оправям шлифера си, изпитвам невероятно спокойствие. Вече знам, че съм открил крайното решение. Подходът ми към живота е бил съвършено погрешен. Но вече открих правилното решение, единственото. То прокарва ослепителна, ясно очертана пътека от миналото към настоящето. И към бъдещето.
Оглеждам безстрастно стаята. Сега чаршафът лежи на пода. Ахмад и Мохтар не са помръднали от канапето. Мигел отново е до печката и лъска ноктите си с носна кърпичка. Евелин, облечена в халата си, стои права до Мигел и пуши припряно. Фигел протяга дългата си ръка и изключва радиото, от което вече се носят новини. Преди да седне отново, погледът му попада върху най-близката статуя на гъркиня на камината. Той забучва замислен горящия фас от пурата си в закръгления й корем. После се отпуска на стола, вади голяма сребърна табакера за пури от горния си джоб и се обръща към Мигел: