— Е, какво ще кажеш?
Мигел свива рамене. Любува се на отблясъците върху лъснатите нокти на дясната си ръка.
— Не е зле — казва.
Евелин тутакси пристъпва към него. Устните й трептят гневно. Фигел вдига ръка. Отхапва крайчеца на нова пура, запалва я и сериозно казва:
— Мигел има право — дали говори по-силно от преди, или моите сетива са се изострили? Чувам отчетливо всяка негова дума. — Не е зле, но не е и достатъчно добре за арабска публика. Не че арабите имат нещо против сръчните лудории в кревата. Но идат ли да гледат танци, държат да гледат танци — после подвиква към Ахмад: — На теб как ти се стори?
Ахмад вдига глава. Отговаря бавно:
— В Бейрут може и да мине — гласът му сега не звучи тъй красиво, а стърже. — Но не и в Кайро, нито пък в Дамаск. И за Багдад не става. Там обичат арабски кючек.
— Чуваш ли? — казва Фигел на Евелин.
— Точно тъй, истински кючек — потвърждава и Мигел. — По-добре него научи. И вземи да понапълнееш малко, момиче. За тях хубава жена е онази, дето има по някое кило отгоре.
Евелин не му обръща внимание.
— Но нали мога да го науча? — обръща се тя към Фигел на немски. — Изключено е там да няма учители по танци.
Фигел кима замислено.
— Не се тревожи — отговаря той също на немски. — И на това ще му дойде редът — явно немският му е майчин език.
Тя пак се усмихва. Пристяга колана с пискюли на халата си, кимва към Фигел и Мигел и тръгва към вратата. Отваря я, махва с ръка на Ахмад и Мохтар. Излиза. Мигел си поглежда часовника.
След малко и аз тръгвам. Девет и петнайсет е. Ще се видим утре на кея.
— Не закъснявай — предупреждава Фигел. Изглежда ядосан, че пурата му пак е угаснала.
— Хотелът ми е при дока Зеебюрхер — съобщава Мигел. — Телефонът е 99 064. Дай да ти го запиша. Всичко става.
Търси химикалка. Или молив. Това вече не ме интересува. Всичко си дойде на мястото. Те са търговци на бели робини и работят за двата най-големи пазара за тази стока — Средния изток и Латинска Америка. Трябваше веднага да се сетя. Отивам в другия край на балкона до тухлената стена между него и балкона на съседния научноизследователски институт. Стъпвам на перилото и се покачвам на стената. Горният ръб е хлъзгав и зад себе си нямам никаква опора — като нищо може да полетя надолу, но не мисля за това. Приковал съм поглед във вдадения балкон на горния етаж. Протягам се и се вкопчвам в двата железни лоста на парапета. Набирам се и успявам да се изтегля въпреки болката в отдавна отпуснатите ми мускули. Прекрачвам парапета.
На широкия двоен прозорец няма пердета, няма и никакви мебели в стаята с нисък таван. От вътрешната страна на прозорците има топка, с която се приплъзва крилото. Лесна работа. Хиляди пъти съм чел как става — притискаш парче бакалска хартия, намазана с мек сапун, към стъклото и натискаш. Нищо работа. Стига да имаш в себе си бакалска хартия и мек сапун, а аз нямам. Но забелязвам в долния ляв ъгъл на стъклото дупчица. От нея по стъклото плъзват две дълги пукнатини. Увивам пръстите си с носна кърпичка и опипвам ръбовете на дупката. Крайно внимателно разтърсвам стъклото. С леко подрънкване то се счупва. Вече мога да извадя едно голямо парче. Подпирам го на стената и пъхам ръка през дупката, завъртвам топката и отварям прозореца.
Бързо прекосявам студената стая. Вратата извежда на тъмна площадка. Единствената светлина идва изпод вратата насреща ми. Вратите и вдясно, и вляво са тъмни. Тази стая отсреща трябва да е нейната — таванското помещение, което видях от улицата.
Тихо почуквам.
— Кой е? — това е нейният глас.
Бързо избърсвам лице с носната си кърпичка и приглаждам мократа си коса назад. После отварям.
В сумрачния таван е топло и мирише на евтин парфюм. Тя се извръща, както седи на железен стол без облегалка, придърпва предниците на халата си и ме оглежда, вдигнала в почуда вежди. Стоя на прага, стиснал мократа си шапка в ръка. Чувам как капките падат на голия дъсчен под.
— Пак ли вие! — изрича тя. — Затворете вратата.
Когато отново се обръщам към нея, тя вече е станала. Посочва ми железния стол и аз сядам. Тя присяда на ръба на евтина желязна кушетка, единствената мебел. До мен има импровизирана тоалетна масичка — три куфара един върху друг — с няколко кутии крем и шишенца парфюм, кана и пластмасова чаша за вода отгоре. На измазаната стена е подпряно огледалце между две четки за коса. Светлината идва от отражателна електрическа печка, включена на най-силно. Едва различавам плетена блуза и други женски дрехи, окачени на пирони по стената. Тя заговаря първа.