— Ще ви обясня — нервно казва тя. Доближава глава до моята и добавя, припряно шепнейки: — Всичко е наред. Спречкването, което видяхте на улицата, беше само едно недоразумение, нали разбирате.
Главите ни са толкова близо, че усещам мириса на косите й. Вече нищо не ни разделя. Нито екран, нито стъклен воал.
— Мис Ванхахен, имате си работа с мошеници — казвам аз с равен тон. — Фигел вероятно ви е обещал турне из Близкия изток. Само че там ще ви продаде в някой бардак и повече никога няма да се върнете в Амстердам.
— Господине, явно нещо грешите! — гласът й е много дружелюбен и убедителен. — Господин Фигел е представител на няколко фирми за износ в Ливан. Сега се връща след обиколка из Европа за нови контакти. Двамата египтяни, с които ме видяхте, са негови помощници. Безкрайно съжалявам, че ви удариха тъй лошо. Всъщност те се връщаха от бар. Точно пред къщата започнаха да ми пускат ръце и на мен ми прекипя. Знам, че сбърках, като се представих на полицаите под фалшиво име, но господин Фигел не обича да се вдига шум около него и в оня миг това ми се стори най-лесния изход. Ако искате, попитайте господин Фигел, за да се уверите. Той е на долния етаж — и тя се усмихва победоносно. Страните й руменеят в заревото от печката, големите й очи блестят. — А и господин Фигел няма да ме продаде! Запознахме се в работата ми, казах му, че бих искала да видя малко свят, и той ме нае за своя секретарка. Погрешно са ви осведомили. Явно някой от сътрудниците ви е сбъркал.
Това не може да продължава.
— Грешите, госпожице Ванхахен — отегчено изричам аз. — Не съм полицай.
Тя нервно свива рамене.
— Естествено, че не сте редови полицай. Вие сте от специалните служби за регистрация на чужденците.
— Не. Името ми е Хендрикс, истинското ми име. Счетоводител съм в универсалния магазин „Биенкорф“.
— Е, щом казвате, тъй да бъде… — внезапно тя млъква и ме оглежда изпитателно. Забелязвам, че черните й зеници са изпъстрени с кафяви точици. Известно време оставаме вгледани един в друг. После тя бавно подема отново: — Вярвам ви. Защо тогава дойдохте?
Изваждам червения кожен портфейл от джоба си и й го подавам.
— Исках да ви върна това.
Без да го поглежда, тя го оставя на леглото до себе си и казва:
— Вътре е адресът ми. Защо не го изпратихте на „Аудехрахт“?
Избутвам желязното столче назад, за да подпра схванатия си гръб на стената, оставям шапката си на пода и изваждам табакерата. Предлагам й цигара, запалвам и аз. После казвам:
— Забелязах, че всъщност не натиснахте звънеца на пансиона „Янсен“. А като видях този тавански прозорец да свети, ми хрумна, че може би сте отседнали тук и вероятно се криете. А картата за самоличност, която намерих в портфейла, ме убеди, че на полицаите сте казали фалшиво име. Дойдох, защото мислех, че сте в беда и може би имате нужда от помощ.
Тя бавно кимва. Дръпва от цигарата и казва:
— Откъде знаете за Фигел?
— Наложи се да се покатеря дотук по задната стена на къщата. Като стигнах до долния балкон, поспрях и дочух разговор между Фигел и другия мъж на име Мигел.
Тя пуши мълчаливо. След малко ме изглежда подозрително и казва сухо:
— Знаех, че в „Биенкорф“ наемат все хора с висока квалификация. Но не знаех, че от счетоводителите там се иска да бъдат и опитни взломаджии катерачи. Не съм много убедена, че сте такъв, за какъвто се представяте, но независимо от това ще ви кажа истината. Зарязали сте всичко, за да ми помогнете, и не бих искала да си мислите, че не оценявам жеста ви — тя се протяга покрай мен и загасва цигарата си о опаковката на кутията крем. Отново долавям лекия полъх на косите и тялото й. Пъхва ръце в джобовете на халата си и продължава с равномерен тон: — Фигел действително е бизнесмен, както току-що ви казах, но аз не съм му секретарка. Та аз дори не мога да пиша правилно. Мога малко да пея и да танцувам. Но и това не го умея достатъчно добре, за да направя нещо от живота си. Между другите си ангажименти Фигел е и импресарио. Срещнахме се преди няколко месеца в клуба за танци „Клод“, където изпълнявам една песен. Като ми каза, че живее в Ливан, аз го попитах почти на шега дали не може да ми уреди турне в Близкия изток. Той ми даде адреса си в Бейрут и ме помоли да му изпратя своя снимка, за да види какво може да направи. И аз му изпратих снимка, както човек си купува билет от лотарията. А миналата седмица се появи и каза, че е уредил турнето и че мога да замина с него за Александрия, при това безплатно — млъква и ме поглежда в очакване. После свива рамене и продължава: — Ще замина за около шест месеца. Ще пообиколя свят, а и може да спестя някоя пара. Тамошните петролни богаташи са червиви от пари, а идат ли на бар, не му придирят толкова, колкото публиката тук, в Амстердам. После ще се прибера и ще видя как ще я караме с приятеля ми. Нали разбирате, той следва. Като му казах, че заминавам, му стана много криво. И Фигел го познава. Покани го привечер на ресторант, за да го поутеши и да го увери, че всичко е наред.