— Не е наред — обаждам се аз — и предупреждението ми е все още в сила. Ходил съм из тези страни и знам, че тамошните барове, клубове и разни други такива заведения набират бели жени за забавления от Гърция, Италия, Южна Франция, но не и от Амстердам. Не ми харесва и историята със снимката. Просто портрет ли беше?
— Не — спокойно отговаря тя, — доста повечко.
— Така си и мислех. Значи Фигел я е показал на неколцина богати развратници и някой от тях е решил, че ще ви купи.
— Винаги съм успявала да се грижа за себе си в Амстердам — троснато заявява тя. — Не виждам защо да не успея и на Изток.
— Не знаете какво говорите. Там критериите са съвсем други, там гледат на жените като на робини и точно така се отнасят с тях. И никой няма да си мръдне и пръста да ви помогне.
Тя прехапва долната си устна и сбърчва вежди. После в миг изразителното й лице се озарява от топла усмивка.
— Странен човек сте вие, господин Хендрикс, но ви вярвам, че сте почтен. Тази вечер ще обмисля съвета ви най-внимателно. И трябва да кажа, че съм изключително поласкана от интереса ви към мен. Защо не съблечете този мокър шлифер? Докато изсъхне, можем да си поприказваме за нещо по-приятно, не за бъдещи робини. Например за вас. Ще ми е много интересно. Онези долу мислят, че съм си легнала, така че никой няма да ни безпокои.
Тонът й е по-многозначителен от думите. Но дълбоко в себе си съм убеден, че това е едно начало, и не искам да започва така между другото. Затова ставам и казвам:
— Друг път ще ви разкажа всичко, което ви интересува. Естествено, ако решите да послушате съвета ми — изваждам портфейла си и драсвам на една визитна картичка телефонния си номер. Подавам й картичката, а върху стара сметка си записвам и онзи номер — 99 604. Така, да го имам. Както казва Мигел, всичко става. После се обръщам към нея: — Нали можете да си тръгнете оттук, ако решите?
— Естествено. В тези три куфара е всичко, което притежавам — тя също става и на свой ред пита: — Ако се случи да ви се обадя утре рано сутринта, ще дойдете ли да ме вземете?
— Ще дойда. Имам един фолксваген. Стара бракма, но все още върви.
Устните й леко докосват моите. Тя отстъпва назад и казва делово:
— Най-добре използвайте официалния вход. По-безопасно е, а и по-удобно, предполагам — отива до вратата и прошепва: — Почакайте тук. Ще сляза да проверя дали хоризонтът е чист. Няма защо сами да създаваме усложнения.
Вратата леко се затваря зад нея и аз сядам на ръба на леглото. Отдавна не съм седял на легло на жена. Има някаква спокойна интимност в това, която не успявах да оценя, докато възпроизвеждах миналото, вече тъй далечно, преди воалът да се разкъса и да открия настоящето. Помислям си, че години наред съм приемал за даденост още много други неща. Ще трябва и тях да преоценя. Или поне да ги преформулирам.
Тя влиза безшумно, леко запъхтяна.
— Всичко е наред — прошепва. — Ослушах се при вратата на голямата всекидневна. Още се улисани в приказки. Довиждане!
Подава ми шапката и притиска нещо студено и плоско в дланта ми.
— Това е резервен ключ. И да се окаже, че не ви трябва, ще ви остане за спомен.
Избутва ме навън и вратата безшумно се затваря зад мен.
Леко прекосявам голото дъсчено дюшеме на площадката до стълбите. За миг спирам и се вслушвам. Къщата е тиха. Чувам само грохота на камион, който минава долу по улицата. Стъпалата не са застлани, за да не изскърцат дъските, стъпвам на пръсти.
Просторната площадка на долния етаж е мрачна, но някак тайнствено осветена от уличната лампа, чиято светлина се процежда през стъклописа на висок готически прозорец. Весели проблясъци омекотяват строгото лице на римския император, чийто мраморен бюст стои в една ниша на голата стена. Може би и мраморните хубавици в стаята зад мен не са гъркини, а римлянки. Тук са живели изискани образовани хора със старомоден вкус към ренесансовото изкуство.
Прекосявам дебелия килим до началото на широкото стълбище. Опорната колона е от масивен дъб, на върха й е изваяна глава на бог Янус с двете му лица в естествени размери. Когато слагам ръка върху дървените му къдри, нещо непосилно тежко се стоварва върху мен.