— Тази сутрин не ми честитихте Коледа — укоризнено казва той. — Учудва ме, освен това, че дори при непоносима болка никога не призовавате Бога. А би трябвало, както подобава на християнин.
— Не призовавам неща, в които не вярвам — измънквам с окървавени устни.
Уеда кимва замислено.
— Излиза, че сте атеист. Обяснете ми защо.
Знам, че ако не отговоря, десният войник ще ме удари с палката си по главата. Ще припадна и с това изтезанието ще приключи. Поне за деня. Вече владея тези номера. Затова не отговарям. Само че Уеда е дал знак на войника и той не ме удря.
— Наистина ми се иска да разбера — любезно продължава капитан Уеда. — Преди няколко години ме пратиха за един семестър в християнски колеж в Кобе, за да проуча какви са политическите възгледи на студентите и да усъвършенствам английския си. Всички професори чужденци в колежа вярваха в Бога.
Необяснимо защо това трезво изявление ме вбесява.
— Погледнете безсмислената жестокост, бруталното насилие, чудовищната несправедливост и жалкото страдание по света, повтарящи се от хилядолетия! Погледнете недостойния фарс, който наричаме живот! Как може човек сериозно да вярва, че съществува по-висша сила, която би позволила…
В този миг войникът отдясно ме удря, но не по главата. Свинята с всичка сила ме ритва в пищялите.
— Извини се, че крещиш на императорски офицер! — изревава той в ухото ми.
Избиват ми сълзи от безсилна ярост. Капитан Уеда ме гледа леко озадачен.
— Много интересно — заключава той. — Трябва да сравня думите ви с изявленията на японските комунисти. Ще поискам чрез военната полиция да ми изпратят от Токио протоколи от техни разпити.
Познавам този негов озадачен поглед. Когато ме карат да гледам как изтезават други затворници, наблюдавам него, не тях. Тогава откривам същия поглед в очите му. Прилича на хирург, който търпеливо изпитва най-дълбоките тайни на човешкото тяло. Това безлично любопитство превръща Уеда в най-жестокия мъчител, далеч по-отвратителен от бруталните глупави военни полицаи. Същият този озадачен поглед се четеше в очите му и по-късно, когато го обесихме. Мен избраха да надяна примката на шията му, както стоеше там, под дървото. Само дясната му ръка бе вързана зад гърба, лявата бе счупена от други бивши затворници, които го бяха пребили със собствената му палка. Когато нашият лекар предложи да намести ръката му, той каза:
— Оставете. Нали ще ме бесите за врата, не за ръката.
Бившите затворници стоят смълчани в кръг под дървото около нас двамата. Усещат тайнствената връзка между убиеца и жертвата. Нахлузвам примката на врата му и Уеда изрича последните си думи:
— Моля ви, проверете онова, което ви казах за зен. Книгите ми останаха в Япония и може грешно да съм цитирал.
При разпитите на други военнопрестъпници един японски лейтенант, който познавал екзекутирания Уеда отпреди години, още от Япония, ми каза, че капитанът посещавал някакъв зен учител в Киото. Напреднал доста, но накрая учителят го изгонил, защото Уеда не успял да разреши последната задача: „Снегът по върха на Фуджи се топи.“ И аз не мога да я разтълкувам. Върхът на Фуджи е покрит с вечен сняг, който никога не се топи. Често се питам дали това не е погрешен цитат. Защото капитан Уеда е жив някъде в мен. Съзнанието ми завинаги е изгорено от нажежените железа и парещия му камшик. Със собствените си ръце нахлузих примката на врата му и го оставих да виси, докато издъхна. Но не успях да го убия.
Учителят го изгонил, но мен никой не може да изгони. Защото се намирам на върха, сред вечния сняг, и съм недосегаем. Снегът е бял, нетрепкащият въздух — син. Това е съвършен, застинал свят. Скрежът пречиства ума и аз съм неотделима частица от този свят на безвремие и белота.
Внезапно отгоре ми плисва ослепителна светлина. Толкова е силна, че всеки миг ще раздроби съзнанието ми, ще пръсне черепа ми на безчет късчета и те ще отлетят в необятното празно пространство. Нахлуващият в дробовете ми въздух ще ги разкъса. Уеда, този безпощаден сатана, вдига хавлиените кърпи от лицето ми и ме извлича обратно в живота. Чувам гласа му, той… Не, не е неговият глас. Въпреки това думите долитат отвисоко, също както когато седеше над мен, приведен на железния си стол.
— Диша. Жалко. Трябваше да навия одеялото около главата му. По-здраво…
Друг глас произнася на мелодичен арабски:
— Кажи: Слава на Всевишния! Защото нямаше заповед да го убиеш. Не още.
Това е Ахмад. И пак разочарованият глас на Мохтар:
— Можехме да кажем, че е злополука.
Виждам два сини крачола съвсем до главата ми. Виждам ги през лека червеникава мъгла, но те са си там. Виждам и чифт жълтеникави обувки, малки и остри. Отново затварям подутите си клепачи. Светлината ми причинява болка. Всяка частица от тялото ме боли.