— Естествено.
— Е — мрачно се усмихва тя, — тогава разкажете ми за себе си. Вече ви попитах веднъж, но този път наистина ме интересува. Женен ли сте?
— Бях. Два пъти. И двете ми жени умряха.
— Разкажете ми за тях. Така донякъде ще разбера що за човек сте — тя загасва цигарата си. — Само че аз ще полегна.
Става и смъква халата от раменете си. Горнището на пижамата й е мокро от пот.
Набързо отмятам пухеника встрани и тя се вмъква под него. Изтяга се по корем, кръстосва длани върху възглавницата и полага глава на тях. Завивам я с пухеника, мятам отгоре и халата. После пак сядам и запалвам поредната цигара. Дъждът е спрял, съвсем тихо е. След малко започвам:
— По едно време си мислех, че съм отговорен за смъртта им, и на двете. Всичко беше много объркано. Втората ми жена се казваше Лина и поразително приличаше на вас. Тя…
— Обичаше ли ви?
— Понякога да. За останалото време не съм сигурен. Първата ми жена, Ефи, както й виках, беше уравновесен човек като мен. Заминахме за Ява и ни се роди момиченце. Обичах жена си и тя ме обичаше. Само че аз бях глупак. Наумих си, че живеем прекалено равно и спокойно, че ни липсва романтиката на истинския живот… че няма динамика, ако ме разбирате.
— Не, изобщо не ви разбирам — троснато отвръща тя.
И аз самият не разбирам напълно, затова продължавам:
— Всъщност няма значение. Оттогава минаха години, това беше през 1942-ра. Вие тогава сте били на две годинки. Дъщеря ми Бабу беше на четири — разказвам й накратко за японското нападение срещу Ява и за хаоса. — Произведоха ме в чин капитан и по двайсет и четири часа сновях с джип из острова. Накрая се озовах в Бандун, където помагах на войските ни криво-ляво да поддържат някакъв ред при японските въздушни нападения. Същевременно на север, където живеехме, се бяха надигнали местни фанатици и аз се тревожех за жена си. Вярно, не чак толкова, защото бе направила много за тамошните хора и те я уважаваха. Пък и знаех, че слугите са ни верни. Една вечер в десет часа вечерта полковникът ми разреши да си отида у дома, на един час път през полята. В покрайнините на града се отбих в малко хотелче да изпия една бира. И тогава се появи ти. Само че се казваше Лина. Някакви пияни войници се бяха сдърпали заради нея и…
— Уличница ли беше?
— Не. Беше на разположение, ако разбираш какво значи това. Та единият войник беше съвсем обезумял и искаше да я убие. Застрелях го и после спах с нея. Не казвам, че постъпих правилно. Че спах с нея, имам предвид.
Тя свива рамене.
— Понякога така става. Разбирам ви.
— Това е. Тръгнах след час и дори си мислех, че съм извадил късмет, защото ме настигна патрул от военната полиция с джип, и им казах да ме придружат. Попаднахме на засада. Моят джип излезе от строя, но войниците разпръснаха нападателите и ме закараха до дома. Това ни забави с още половин час. Когато стигнах, къщата гореше. Религиозните фанатици налетели час преди това и заклали и жена ми, и дъщеричката ми, и местните слуги — дръпвам от цигарата и продължавам: — Бездруго бях на ръба на силите си и този удар ме довърши. Когато малко се посвестих, макар и още да не бях дошъл на себе си, бях пленник на японците. Връщаха ме в Бандун — търсели друг Хендрикс, един от четиримата ни тайни агенти, помислили, че съм аз, и ме водеха на разпит. Заспа ли?
— Не, слушам. Разкажете ми още за Лина.
— След време научих, че на другата сутрин, като чула за клането, Лина веднага хукнала натам. Докато съм бил в безсъзнание, фанатиците се върнали и убили четиримата войници, които ме придружаваха. Мен ме оставили на земята, помислили ме за умрял. Лина ме намерила и се погрижила за мен, а когато дошли японците, ги убедила, че от един труп не могат да измъкнат нищо, та лекарите им да ми бият инжекция, за да ме свестят. Лина умееше да се оправя. Повече от три години прекарах в лагера и затвора на военната полиция, но тя беше свободна, защото беше наполовина индонезийка. Идваше редовно и тайно ми носеше полезни неща. Когато войната свърши, се ожених за нея. Но не от благодарност, държа да го подчертая. Желаех я с цялото си същество.
— За нея това е било много по-важно от благодарността ви — сухо отбелязва Евелин. — Какво стана по-нататък?
Разказвам й накратко за съвместния ни живот през следващите години и как един бивш прислужник я застреля. Евелин мълчи толкова дълго, че се навеждам да видя дали не е заспала. Не че бих я упрекнал. Но тя е напълно будна. Извръща глава към мен и казва:
— Разбира се, че ви е обичала. Иначе нямаше да ви идва на свиждания цели три години. Три години са много време, особено за една млада жена. Детето е било ваше и вие сте отговорен за смъртта му. Но не и за смъртта на първата си жена, това е просто лош късмет. Ако бяхте тръгнали по-рано от града, щяха и вас да убият при засадата. Дори да се бяхте измъкнали, щяхте да попаднете в ръцете на онези, които са нападнали дома ви.