— Не, засадата е била заложена само двайсет минути преди това. Каза ни го един от ранените малко преди да издъхне. А, от друга страна, познавах добре водача на фанатиците. Често идваше у дома, разговаряхме на религиозни теми и аз цитирах тяхната свещена книга в оригинал на арабски. Това означава много за тях. При нападението са били обезумели, но мисля, че аз щях да успея да ги вразумя. Само че ако бях там, за да поговоря с тях.
Тя отново свива рамене.
— Така да бъде, щом сте толкова уверен. Но втората си жена наистина сте убили. Просто ви се е искало да не е жива. А по-долно от това няма.
— Права си.
Тя изправя възглавницата до стената, обръща се и подпира гръб на нея. Свива крака и придърпва пухеника, за да се покрие. После казва горчиво:
— Вече разбрах. Преследвате ме не защото ви харесвам, а защото съм част от проклетия ви комплекс. Вие, приятелю, си мислите, че жените са ви като на длан и знаете всичко за тях — тя поклаща глава и продължава с примирен глас: — А бедата на нас, жените, е, че подминаваме истински свестните и искрени мъже, които поне от време на време се питат какво ни е и какво мислим. Непрекъснато се забъркваме до живот със самовлюбени егоисти като вас и Фигел, които пет пари не дават за нас, а лежат върху личните си комплекси като квачка в полог — тя свива рамене. — Само че вари го, печи го, това е, както казваше Фигел. И къде ще ме отведете? В Амстердам не можем да останем, защото не искам някой ден да срещна Бърт.
Подпирам лакти на колене и облягам брадичка върху дланите си и се заглеждам в нея. Идва ми на ум, че както съм се надвесил на стола, сигурно приличам на капитан Уеда, вторачен в поредния затворник. Само дето не съм толкова равнодушен. Желанието ми към нея ни най-малко не е отслабнало. И макар че последните няколко часа напълно промениха отношението ми към света, животът пак ще поеме своя ход, трябва да тръгне. Ще ям и ще пия, ще ходя насам-натам и ще спя, евентуално ще имам и жена до себе си. Във всички зен текстове се казва, че мисловното равновесие изисква физическо равновесие. Мога и на Евелин да помогна да възстанови равновесието си. „Реинтегриране на наркоманите в обществото“ — гласеше заглавието на последната глава от доклада ми „О. О. О“. „Авторът съзнава моралната отговорност на управляващите“ — одобрително бе отбелязал в полето един висш чиновник в Батавия. Навремето бях до немай-къде горд със себе си. Сега вече не се гордея толкова. Трудно е да се отречеш от всичко. Дори и вече да си изкачвал връх Фуджи. Сигурно е обаче, че трябва да се махна от Амстердам. За мен това е вече град на сенки. Мъртъв град, в който завинаги ще бъда сам.
— Фигел уреди ли ти паспорта?
Тя кимва, а аз изсипвам втора таблетка от шишенцето и я поставям върху куфара до пластмасовата чаша.
— Нуждаеш се от почивка — казвам. — Вземи и това хапче, ще те приспи до сутринта. Към обед ще те заведа да хапнем. После тръгваме с моята таратайка за Париж. Там все някак ще се снабдим с дрога, колкото да се откажеш малко по малко. След това ще продължим още по на юг, към Средиземноморието, да речем, до Южна Испания. Ще се излежаваме на плажа, ще плуваме, ще се возим на лодка. И аз се нуждая от по-дълга почивка, парите ще стигнат за двама ни за около половин година. После ще видим — дотук планът ми харесва. Не ми харесва онова, което се налага да добавя, но то е част от лечението. — Няма нужда да ми благодариш за нищо. Обичам, когато съм на почивка, да съм с жена, която да е само моя, така че, като дойдеш с мен, ще ми спестиш усилието и парите да си търся друга подходяща.
Не й е приятно да го чуе, но приема думите ми съвършено безучастно.
— Идеята не е лоша — спокойно казва тя. — Никога не съм ходила по-далеч от Брюксел и ще е интересно да видя как се обличат в Париж. Оттук ли ще ме вземете?
— Не. Снощи се получиха известни усложнения с Мигел и утре полицията може би ще наблюдава къщата. Добре ще е да излезеш през задния вход. Да се срещнем при дигата, да речем, до паметника на жертвите от войната. Наоколо има много прилични заведения. Ще те чакам в два без петнайсет с колата — изправям се.
Тя протяга ръка изпод пухеника. Стискам малката й топла длан.
— При дигата — вяло, едва-едва се усмихва тя. Придърпвам вратата зад себе си и слизам по тясното стълбище. На площадката спирам до колоната с глава на Янус и се вглеждам внимателно в двете му лица. И двете се усмихват. Той се усмихва и на влизащите, и на заминаващите. Ето, аз заминавам, завинаги. И аз съм с две лица, само че едното се усмихва, другото гледа мрачно. Кое от двете има право? Въздъхвам и поглеждам часовника си. Пет и половина. Ранна утрин. Потупвам Янус по дървените къдрици и слизам по широките стъпала.