Бързо се оглеждам, защото в миг осъзнавам, че мисля на глас както винаги в лош ден, когато стигна до този повратен момент. Слава Богу, улицата е сравнително тиха, редките минувачи бързат, погълнати от грижите си. А моята грижа сега е да изградя защитата си. Дори подсъдимите имат право на защита. Всеки подсъдим е в правото си да изтъкне смекчаващи вината му обстоятелства, като, да речем, пълния хаос след нападението на японците, отчаяните ни опити да укрепим набързо хилавата си отбрана, внезапния срив в дългогодишните ни отношения с местното население, явната разруха и прокрадващата се из цялата област смърт. Налагаше се да обикалям като луд с военния джип, изнемощял докрай, с възпалени от димящите пожарища очи, сред оглушителния грохот на самолетите. И Лина е там — черните й очи са замъглени, по бузата й се стича струйка кръв. И още кръв — голото обезобразено тяло на Ефи в зловонна локва. И Бабу. От нея е останала единствено къдрокосата главица.
Спирам и повръщам неудържимо. Изтривам устни с кърпичката си и забелязвам, че съм съвсем сам на безлюдна улица. Само буботенето на някакъв мотор зад мен нарушава тишината. Краката ми се подкосяват, но успявам да се добера до ъгъла. Механично притискам брадичка о гърдите си. Трябва да избягам, прескачам три, после четири плочи по тротоара… Изведнъж съзирам малка червена плочка точно пред себе си. Всъщност това е червен кожен портфейл, аленеещ под уличната лампа. Навеждам се да го вдигна и в този миг чувам женски писък някъде напред. Веднага се изправям и пъхвам портфейла в големия джоб на шлифера си. Зад уличната лампа виждам двама тъмнолики мъже, единия — висок, другия — тантурест, в светли наметала. Заобиколили са една жена с тъмносиньо палто и малка червена шапка. Жената току-що е ударила единия с голямата си чанта в дясната ръка и чантата се е отворила. Замахва пак, но високият я сграбчва за ръката и жената изпищява повторно.
Тъмнолики мъжки фигури изскачат от храстите, дрехите им са бели, много бели в светлината на моите фарове. Рязко завъртам волана на джипа и бронята се блъска в едно дърво от другата страна на пътя. Изтрещява изстрел, след него запуква автомат.
— Ранен ли сте, господине?
Дива, животинска ярост заличава всичко от съзнанието ми. Втурвам се към тях, сграбчвам високия за реверите и го тръшвам на земята, както са ме учили в армията. После се обръщам към тантурестия. Но той вече е замахнал светкавично с десния си юмрук и върху челюстта ми се стоварва тежък удар. Нощта отново става непрогледна.
— Ранен ли сте, господине?
— Не. Отмести това дърво от пътя, бързо! Трябва… — млъквам, напълно объркан.
Надвесеният над мен мъж не е със зелената униформа на колониалната ни армия, а със синя. Над мен стои амстердамски полицай. А и колата зад него е бяла, не е зелена. Зелено, синьо, бяло — всичко се смесва и затварям очи.
Замаян се мъча да осъзная къде съм. Спомням си. Лежа на тротоара, отпуснал плещи на твърдите студени плочи. Нечия яка ръка ме привдига да седна и отварям очи. Малко по-нататък стои друг полицай, широкоплещест, в кожено яке, и говори нещо на момичето с червената шапка. Опитвам се да фокусирам размазаните образи и питам полицая, който ме прикрепя за раменете:
— Къде са онези? Те… те… — виждам лицето на момичето и стъписан, не мога да откъсна очи от него.
— Избягаха, господине. Не се тревожете, ще ги пипнем тези негодници. Госпожицата ги описа подробно и колегата ми вече изпрати описанието им по радиовръзката.
Искам да кимна, но остра болка от пулсиращата челюст пронизва главата ми. Тя обаче е нищо в сравнение с непоносимия гърч, който стиска стомаха ми. Защото момичето е извърнало глава и уличната лампа огрява бледото му лице. Това е Лина. Умрялата Лина се е върнала. Това са нейните очи — големи и черни, с дълги мигли, нейното овално лице, нейните плътни капризни устни. Заравям лице в дланите си.
— Добре ли сте, господине? — загрижено пита полицаят. Вдигам глава и кимам. Той ми помага да стъпя на крака. — Ама че работа — продължава той, докато ми подава шапката, — а ние тръгнахме след вас, защото ходехте като пиян.
— Не ми беше добре. Малко ми се вие свят.
— Явно не много, щом така тръшнахте оня негодник! — весело казва полицаят.
Пристъпвам към другия. Трябва да чуя гласа й.
— Джанет Винтер — изрича широкоплещестият полицай, докато записва името в тефтерчето си. Момичето ме поглежда. Лицето й е напрегнато, очите — враждебни. До болка прилича на Лина. — Значи — запитва я полицаят — живеете в този пансион? Улица „Абел“, номер петдесет и пет.