Сякаш казвам на някой друг да направи това. Всъщност има ли значение, дали аз ще направя чай и ще препека филийки или някой друг? Наистина няма. Защото аз не съществувам. Човек, който е отрязал връзките с миналото си, приключил е с настоящето и се е отказал от бъдещето си — такъв човек реално не съществува. Това съждение е съвсем редовно. Аз обаче не съм редовен. В гърдите ми се надига ужасното усещане за пустота.
В миг се виждам застанал пред газовия котлон със стиснати зад гърба ръце и отпуснати рамене, с наведена глава. Не, това не съм аз. Това е капитан Уеда. Стои над мен и чака. Чака ме да сляза от връх Фуджи. Да чака. Сега ми е паднало да подразня това дребно човече с огромни очила. Да му кажа, че няма никога да сляза. Че съм стигнал върха и завинаги ще дишам чистия нетрепкащ въздух на ледените висоти. И тогава става нещо странно. В мига, когато ликуващ му заявявам това, осъзнавам, че не казвам истината, защото ми се иска да сляза. Да сляза от върха и да се върна при него. Но вече не виждам Уеда, той си е отишъл. Сега съм съвсем сам. Сам сред вечните снегове. Това ще е и последното ми усещане, чувството за пълна самота. След малко ще се изпаря сред нетрепкащия синкав въздух, вече няма да ме има.
Страх ме е и искам да сляза. Искам да сляза долу, там при Уеда, когото обесих, при Фигел, Ахмад и Мохтар, които превърнах в пепел. Искам да сляза при тях, неистово го искам, преди съществуването ми да се е разпаднало. Защото не искам да бъда сам, искам да ме има. Искам да споделя техните мъки и слисването им, защото аз съм те и те са аз. Копнея за тях, искам да бъда заедно с тях, те са единствената истинска причина аз да съм аз. Без тях съм загубен.
И тогава усещам, че вечният сняг се размеква.
Наоколо е станало по-топло, от повея снегът започва да се топи. Той се надига и погалва лицето ми. Безмилостното лазурно небе прелива в смътна уютна сивота. Отварям очи и поемам дълбоко дъх, с огромно облекчение. Стоя сведен над чайника, опрял ръце на стената. Тук съм, под непохватния натюрморт с крещящите цветя и вазата, нарисувана без перспектива. Парата от чайника се вдига нагоре към лицето ми.
Правя крачка назад. И изведнъж се усмихвам. Най-накрая аз, Йохан Хендрикс, победих капитан Уеда Морисада. Победих го, и то завинаги. Защото в него познах себе си и се слях с него. Дълбока смирена благодарност разлива топлата си утеха по цялото ми същество.
От този миг ще трябва да съм извънредно предпазлив, да напредвам стъпка по стъпка, за да не загубя отново невероятния дар, който ми бе даден. Трябва да внимавам и известно време да говоря с езика на Уеда. Той е постигнал пълното откъсване отгоре на ледения връх още като млад в Киото, години преди аз да го постигна рано тази сутрин на корабчето. Откъсването, технически наричано Празнота — изпразване от всяка цел и всяко желание. Но след него Уеда е спрял, залутал се е пред следващата, последна стъпка, която така и не е успял да налучка. А нещата са толкова прости, всички текстове го казват съвършено ясно: след пълното откъсване от света идва повторно пълно отъждествяване, технически наричано Състрадание. Празнота и Състрадание — Уеда отлично познаваше тези две ключови понятия, без да ги разбира, както и аз отлично знаех ключовите понятия от моя свят, без да ги разбирам. Когато зен учителят на Уеда в Киото е видял, че ученикът му не може да открие окончателния отговор, го е изгонил. На мен обаче ми било дадено да получа този отговор на днешния двайсет и девети февруари, в подарения ден. Подарен на мен, своеволно побягналия, на когото въпреки всичко бе разрешено да се върне.
Общият делител бе поставен в ръцете ми и с него вече имам смелостта да пристъпя към понятията на моя християнски свят. Понятия, познати до безкрай, които приемаме за даденост и скверним в делничната си реч; понятия, дотолкова известни, че е трудно, почти невъзможно да осъзнаем цялото им значение. И аз се дивя пред необятното състрадание, проявявано към нас, които никога не сме го заслужавали и никога няма да го заслужим, защото от незапомнени времена упорито злоупотребяваме с даровете и неудържимо ги пилеем, без да преставаме да крещим за още. Невероятното е, че като съвършено незаслужено благоволение въпреки всичко ни е позволено да съществуваме, и това е неопровержим акт на Милост. А тази Милост е тъй изумителна и всепроникваща, че и за миг да я зърнем, то е достатъчно, за да ни накара да споделим благостта на вярата.
Ефи, Лина, простете ми. Простете ми, че не ви обичах достатъчно, докато бяхте тук, и че непрекъснато се опитвах да ви смъкна от мястото, където сте сега, долу, при моите егоистични себични грижи. Прости ми и ти, Бабу, заради желанието все да си при мен, въпреки че самият аз често съм те предупреждавал да не се отдалечаваш от дома. Простете ми, както вече ми бе простено, защото ето, вижте: в знак на съвършено незаслужено благоволение и заличеното минало, и приключеното настояще, и отстраненото бъдеще са ми върнати.