Тя кима. Оглеждам безлюдната улица. Това не е Лина, каквато я видях за последен път — с разкривено лице и разкъсани гърди, цялата обляна в кръв. Това е младата Лина, която срещнах през онази задушна нощ, години преди да умре. Забелязвам, че широкоплещестият полицай ме оглежда изпитателно.
— Не е ли пострадал? — пита той кльощавия си колега, който поклаща глава, и широкоплещестият пак се обръща към момичето: — Къде работите, госпожице?
— Медицинска сестра съм — и назовава една известна болница.
Както си знаех, гласът й е плътен, мек.
— Ще трябва утре сутринта да дойдете в управлението, госпожице Винтер. Ще ви покажем снимки. Може да разпознаете нападателите си. Имаме богата колекция. Удобно ли ви е в десет?
Тя кимва и се загръща още по-плътно в тъмносиньото палто. Вятърът е стихнал, но сред неподвижния мрак студът все така щипе. Колко ли време съм бил в безсъзнание? Сигурно десетина минути.
— Имате късмет, господине — казва ми полицаят. — Тия ориенталци често носят ножове. Бихте ли ми казали името и адреса си?
Изваждам картата си за самоличност от горното джобче и му я подавам. Така е по-лесно. Той прочита на глас данните и ги преписва в тефтерчето си: Йохан Хендрикс, роден на 12 март 1914 г. в Амстердам, счетоводител в „Биенкорф“, адрес, телефонните номера на универсалния магазин и на пансиона, в който живея. После ми връща картата с думите:
— Ще ви уведомим, ако имаме нужда от показанията ви.
— Тъкмо навреме дойдохте! — обръща се тя към трима ни. Устните й се усмихват, но големите й очи проблясват някак изпитателно и предпазливо. После ме поглежда право в лицето и сърдечно добавя: — Много ви благодаря, господин Хендрикс — и се обръща към №55. Прочитам надписа на емайлираната табелка: „Пансион Янсен“. Под нея има бял бутон на звънец. Докато посяга към него, тя изрича през рамо към двамата полицаи и мен: — Още веднъж ви благодаря и лека нощ!
От уредбата в полицейската кола долита припрян говор и широкоплещестият полицай скача на шофьорското място.
— На улица „Лайдзе“ трамваят е блъснал човек — рязко подвиква той на колегата си.
— Може ли да ме откарате дотам? — намесвам се аз, опипвайки подутата си челюст. — Чувствам се малко отмалял.
— Скачай! — казва кльощавият.
Качваме се в колата и потегляме.
От воя на сирената и непрестанното бърборене по уредбата е невъзможно да приказваме и мога да се съсредоточа върху една подробност, която не ми дава мира. Госпожица Винтер не натисна звънеца, а сложи показалец до бутона. Далекоглед съм и ясно видях. Може да не го е уцелила от нервност. Но може и да бе умишлено. Няма как да си сигурен с жени като Лина. Главата ми започва да бръмчи, мислите ми отново бясно се втурват назад. Вдигам поглед. Вече сме на кръстовището в началото на улица „Лайдзе“.
— Ще ме оставите ли тук, моля! — изричам аз. Шофьорът спира до бордюра. Погледът му вече е вперен към струпалата се по-нататък тълпа около трамвая. Сред множеството е и ватманът, който ръкомаха и обяснява нещо на висок глас.
— Не се тревожете! — казва ми кльощавият. Колата отново потегля.
Неколцина са се скупчили на ъгъла, загледани нататък в спрелия трамвай.
— На място го остави — казва дебел мъж в тежко кожено палто. — С очите си го видях — и допълва с удивление: — Ама няма много кръв.
Понякога няма много кръв. Друг път има. Промъквам се покрай тях в една странична уличка и влизам в първото кафене. Проправям си път през препълнения салон, където въздухът е натежал от цигарен дим и мирис на кафе, към тихата билярдна зала в дъното. Зеленото сукно на двете маси грее нежно под ниски абажури. Само двама мъже по ризи играят на едната маса. Няма други хора. Издърпвам един стол в тъмния ъгъл до рафтовете с щеките и слагам мократа си шапка на отсрещния стол. Вътре е топло, но не събличам шлифера си, защото този път наистина ми се вие свят и едва се крепя на крака. Отпускам се с въздишка на задоволство.
Възпълният кръглолик играч на косъм не уцелва топката и изругава под мустак. Захвърля щеката и ми подвиква:
— За какво бяха тия сирени? Катастрофа ли е станала?
— Да — отвръщам, — на улицата. Само че не я видях.
В онази съдбовна нощ наистина бе станала катастрофа. Нея я видях, разигра се точно пред очите ми. Седя в мрачния задушен бар на един долнопробен хотел в покрайнините на Бандун. Чувствам се като пребито псе, гърбът ми е вир-вода и ме боли, куртката е залепнала за кожата. Стенният часовник показва десет и петнайсет. Барманът малаец изглежда толкова отегчен, че не обръща внимание дори на грохота на прелитащите от време на време японски самолети. Един час път с автомобил през тъмни гори и поля и ще си бъда у дома. Бабу, то се знае, ще е заспала, Ефи също. Денят сто на сто е бил изнурителен и за Ефи, защото тя обикаля с кола на Червения кръст.