Трябва да се съсредоточа… и да реша кое бе по-силно — любовта или омразата ми. Обичах Лина заради необузданата й кипяща страст към мен, заради почти животински свирепото й борбено отдаване, заради преливащия й възторг от живота и заради трогателното й, едва ли не детско простодушие. Мразех я заради честите прояви на низост, които ме докарваха до недостойни пристъпи на гняв; мразех я и заради болезнената, безумна ревност, която пораждаше у мен. Мразех я също, колкото и нелепо да е, заради връзката й с убийството на Ефи и Бабу. Слугите се страхуваха от Лина и я презираха, смятаха я за една от тях въпреки бялата й кожа. Когато беше благоразположена, ги отрупваше с подаръци, друг път ги предизвикваше, ругаеше ги и ги обиждаше, унижаваше ги по всякакъв начин, особено красивия Амат, домашния ни прислужник. Но да не изпреварвам събитията. Трябва да следвам точно хронологията, това е важно. Последва друга война — странна и нереална, наречена полицейска акция. Навред гъмжи от бунтовници националисти, холандската администрация се разпада. Отново пламват отколешни кървави вражди. Стари сметки се уреждат с бърз удар с нож в мрака или със самотен изстрел, прокънтял от някоя празна къща. Напрегнатата атмосфера на постоянно напрежение ме изнервя. Лина се умълчава, затваря се в себе си, обзета от постоянен страх. Когато ми съобщава, че е бременна, го казва навъсено, почти враждебно. За щяло и нещяло вдига на слугите скандали — отвратителни скандали, които ми късат нервите. Но когато й казвам да отиде в болницата в Сурабая, за да е в безопасност, тя пламенно отказва да се отдели и на крачка от мен. И аз я обичам повече от всякога.
Скоро след това идва краят. Сега трябва много да внимавам, защото оттук насетне всеки миг, буквално всяка секунда са от значение. Трябва да се съсредоточа. Облягам се назад и пъхам ръце дълбоко в джобовете на шлифера си. Келнерът профучава край мен, поръчвам му още едно кафе. Внезапно пръстите на лявата ми ръка се сключват около нещо меко и кожено. Изваждам малък червен портфейл.
Стоя и го гледам удивен върху дланта ми. Сега се сещам. Вдигнах го от тротоара точно преди да зърна Джанет Винтер. Джанет Винтер с тъмносиньото палто и червената шапка, нападната от двама тъмнокожи в светли войнишки наметала за дъжд.
Не мога да отворя портфейла. Лина все още е прекалено близо. Никога не отварях чантата или портфейла на Лина. Това би било подло вмешателство в личния й женски свят, недопустимо, както би било недопустимо да я наблюдавам в ония моменти, когато никой не гледа една жена, дори да е собствената му съпруга. Странно, с Ефи беше иначе. Нейната чанта или портмоне отварях, както отварях моите собствени, потрябваше ли ми ключ или дребни, независимо дали тя беше наоколо или не. Правех го, без дори да се замислям. Нито пък на Ефи й правеше впечатление.
Опомням се. Това не е обърканото застрашително минало. Това е подреденото и просто, спасително настояще. Трябва да отворя портфейла и да проверя какво има вътре, за да установя дали действително е на госпожица Винтер. Може да го е изпуснал някой минувач. Но може и да е паднало от чантата на госпожица Винтер, когато тя удари с нея по-високия си нападател. Трябва да върна портмонето на истинския му собственик. Просто и логично. Настоящето ще ме спаси.
Вътре има три квитанции за по десет гулдена и лична карта. Слагам си очилата за четене. Най-напред разглеждам внимателно снимката. За моя изненада установявам невероятна прилика, това е студиен портрет. Да, Лина никога не би си направила моментална снимка, дори за паспорт. Зачитам се в старателно изписаните печатни букви и в миг от душевното спокойствие, което тъкмо постигнах, не остава и помен. „Евелин Ванхахен, родена на 3 юни 1940. Професия: актриса. Адрес: «Аудехрахт» 88.“
Значи тя лъже също тъй леко и непринудено, както и Лина навремето. Печатните букви се замъгляват, както се замъгли всичко в онзи горещ тягостен следобед, когато Лина ме излъга за последен път. Но дали онова беше лъжа? И двамата не спахме следобеда, само се излежавахме апатично върху лепнещите чаршафи, прогизнали от собствената ни пот. Лина се опита да предизвика свада помежду ни, както правеше често, когато беше нервна и уплашена. Нервите ми бяха опънати като струни на цигулка, но не се поддадох. Бях капнал след предобеда, прекаран в душната съдебна зала. Взехме си душ и тъкмо се обличахме за следобедния чай, когато тя неочаквано и съвършено непринудено каза, че бебето, което очаква, не е от мен. Ударът ми дойде съвсем изневиделица й аз останах сащисан. Не промълвих и дума. Мълчанието ми сякаш я разочарова, забелязах, че ме наблюдава скришом в огледалото, пред което прибираше косите си.