Все така, без да проговорим, излязохме на предната веранда и седнахме в плетените столове с лице към градината. Механично поставих служебния си пистолет на масата до чашата чай, както ни бяха инструктирали. В района бяха проникнали размирници, предния ден снайперист бе ранил командира на военната част. Мълчаливият ни слуга яванец, който замести уволнения Амат, сложи сребърния поднос със сладкиши пред Лина и изчезна. Сега на всяка цена трябва съвършено ясно да си припомня всичко, защото всяка секунда е от значение. Лина взема парченце сладкиш и се отпуска назад в стола, отхапвайки с явно задоволство. Не мога да понеса потулената й самодоволна усмивка след онова, което ми каза, и отмествам поглед към градината. Ниските цветни храсти сякаш трептят във висналата отгоре им влажна горещина. Седя, вторачен в живия плет, без всъщност да го виждам. Като че ли няколко кафяви листа смътно ми напомниха лицето на Амат, защото точно тогава за частица от секундата ми мина през ума, че тя може да ме е излъгала само за да ме предизвика, както често вбесяваше и Амат, дрънкайки всякакви лъжи за него пред останалите слуги. Сега вече мога да си повтарям, че онова, дето внезапно изскочи сред листака, е било изсъхнал клон. Но не мога да се закълна. Има и друго. Дори наистина да ми се е мярнало за миг лицето на Амат и да съм осъзнавал, че изсъхналият клон е само клон, имал ли съм време да грабна пистолета, да се прицеля и да стрелям? Добър стрелец съм, но времето достатъчно ли е било? Безброй пъти съм прехвърлял всичко едно след друго, но на този въпрос, както и преди, няма отговор. Само две неща си остават неоспорими. За някаква частица от мига ми се прииска тя да не е жива и куршумът я прониза право в гърдите. Издъхна в ръцете ми.
Поглеждам с невиждащи очи листа хартия, който трепти в ръката ми. Успявам някак да фокусирам погледа си и разчитам най-отгоре непохватно напечатано на пишеща машина играчка: „Бърт Винтер, «Аудехрахт» 88.“ Под него е изписано на ръка с красиви печатни букви: „Скъпа Евелин.“ Очевидно съм разгърнал несъзнателно листа евтина хартия за писма, който намирам в портфейла. Вкопчвам се в настоящето, в безопасното настояще и чета нататък:
Знаеш колко не обичам да те тревожа, и ужасно съжалявам, че те безпокоя с писмото си. А нали и вчера ти казах, че те разбирам и че нямам нищо против да приемеш предложението. Сега обаче, след като прекарах един ден и цяла нощ без теб, чувствам, че трябва да направя последен опит. И затова те моля: не заминавай. Моля те!
В миг се възмущавам от самия себе си. Разбира се, че не биваше да чета бележката. Механично поглеждам датата, драсната в долния ляв ъгъл: 26 февруари. Завчера. Свалям си очилата и ги пъхвам заедно с калъфчето в горното джобче. Тъй или инак, вече прочетох писмото, няма какво да се направи. А и искам да мисля за Бърт Винтер и Евелин, за завчера, а не за онзи ден преди години в знойната задушна градина.
Бърт Винтер е мъжът, с когото Евелин живее на „Аудехрахт“ 88. Тоест живяла е, а сега го е напуснала. Лина не ме напусна. Аз я напуснах.
— Чудесен удар! — подвиква кръглоликият билярджия.
Той се е вторачил в съперника си, който с поразителна лекота меко улучва трите топки една след друга. Навремето и мен много ме биваше. Обичам точните овладени действия, както и прецизните заключения, основани върху необорими факти, с каквито се борави в съда. Евелин е факт, напълно реален, момиче с тъмносиньо палто и червена шапка. Любовникът й засега остава в сянка. Да се опитам да го извадя наяве със силата на разсъжденията. Ако се съди по интелектуалния му почерк без завъртулки и по улегналия овладян стил, трябва да е образован човек. Вероятно носи очила за късогледство, защото в изписаните букви личи прецизността на печатен шрифт. Не ще да е богат, щом за такова важно писмо е използвал лист от евтин тефтер, а като се замисля, и палтото на Евелин не изглеждаше ново. Стилът на Бърт е на зрял човек, но в някои отношения сигурно си е още хлапак. Вижда се по непохватното начало на писмото — един вид опит да установи собствената си самоличност на ниска цена. Евелин го е напуснала, но за да се премести в пансион „Янсен“ на улица „Абел“ 55. В това съм сигурен.
Извиквам келнера с непремерено силен глас. Играчът не уцелва и кръглоликият му партньор ме поглежда укорително. Усещам искрено съжаление, давам на келнера голям бакшиш и си тръгвам.