Улицата гъмжи от шумна тълпа. Всеки един от тези хора има своя цел. Сега и аз имам цел. Отправям се към колонката за таксита на ъгъла.
— „Аудехрахт“ 88, ако обичате — казвам на шофьора. Той запалва и ловко се вмъква в потока коли. Кара чудесно, аз се отпускам и с удоволствие го наблюдавам. Обичам отмерените ловки движения на ръцете. Затова обичам и билярда, а също чертаенето и стрелбата по мишени. Обичам и отчетливостта на мисълта — хладнокръвните безпристрастни разсъждения. Затова и се захванах със счетоводство, макар пенсията ми да стига за моите скромни нужди. Емоционалният ми живот е така безнадеждно оплетен, че се налага да търся нещо конкретно, в което да се вкопча, за да пазя равновесие. Затова с крайна неохота се разделям със старите си таратайки, старите пистолети или с някой протъркан костюм или шапка. Тези стари, до болка познати вещи ми дават опора, от която отчаяно се нуждая. Дали не идва от това и боязънта ми да сложа край на призрачното си съществуване, както от време на време ми минава на ум през последните години в пансиона, където живея тук, в Амстердам? Страхувам се, че ако загубя тялото си, ще загубя и… Неволно опипвам джоба си. Малкото шишенце си е на мястото. Там си стои, откакто ми го даде един приятел военен хирург при настъплението на японците.
— Внимавай с тези хапчета — каза той. — Едно премахва болката, две осигуряват спокоен сън. Глътнеш ли повече, вече няма да се събудиш.
Чух, че умрял от глад някъде из джунглата. Често съм се питал дали и той самият е носил такова шишенце у себе си.
Една сочна псувня на шофьора ме връща в настоящето. Придвижваме се бавно по тясна уличка до един канал. Между високия неравен гранитен бордюр и необезопасения ръб на тъмния канал едва ли ще се разминат две коли. Напред е спряла черна камионетка, на около метър от водата.
— Ето ви го номер 88 — измърморва шофьорът и като ме поглежда през рамо, добавя: — Ще трябва да връщам на заден до ъгъла. Някой тъпанар е зарязал оная таратайка — и потегля, давайки рязко газ, въпреки бакшиша, който му дадох.
Намирам се в един от най-старите квартали на града покрай канала Амстел. Мрачните къщи с фронтони тъмнеят, само наредените на неравни разстояния край канала едновремешни железни фенери осветяват улицата. На номер 86 има старовремска аптека. Над вратата й е окачена издялана от дърво глава на турчин с чалма, зейнал с уста и изплезил дълъг червен език. Това е тъй нареченият зяпльо — традиционният аптекарски знак, но сега някак ме смущава. Имам чувството, че е вторачил в мен широко отворените си черни очи и гнусно ликува. Бързо изкачвам петте каменни стъпала, водещи до високата врата на номер 88. Около медното чукало във формата на лъвска глава зелената боя е излющена. Изваждам запалката си и внимателно прочитам имената на обитателите, изписани под звънеца на касата. На първия етаж е „Нивас Лимитид, внос — износ“. Името ми е познато, в Ява така се наричаше една голяма компания, свързана със захарната промишленост. На втория етаж са ателиетата на мъжки шивач и художник. На третия живеят трима студенти по химия. Имената им са изписани с разкривени букви на опърпана визитна картичка. Никой от тях не е Бърт Винтер. Обръщам се и се заглеждам в тъмния канал. Малка полицейска моторница се задава, пърпорейки по Амстел. Зловещата лампа на покрива й ми напомня за ферибота при Чарон. Дали тази разходка из настоящето не е довела до задънена улица? Във внезапен пристъп на паника осъзнавам колко тънка е връзката. Хрумва ми, че сигурно има сутерен.
Бързо слизам обратно на улицата. Да, след каменните стъпала една тясна стълба се спуска до кафява врата. Нетърпеливо се взирам в картончето, подпъхнато зад стъклото на шпионката. На него е написано на машина: „Бърт Винтер, бакалавър по право.“ Това напълно отговаря на представата ми за Бърт. Студент. Хвърлям поглед към двата прозореца, до половината под равнището на улицата. Зад дебелите драпирани завеси се прокрадва лъч светлина. Натискам решително звънеца.
Вратата се отваря почти мигновено. Господин Винтер очевидно е чул таксито и е стоял зад вратата. Очаква посетител.
По-висок е от мен, с широки рамене и тесен в кръста. Косата му е въздълга и къдрава, но не мога да видя ясно лицето му, защото голата крушка в преддверието, която той светва, е прекалено силна.
— Кажете — казва той с приятен глас.
— Казвам се Хендрикс — учтиво се представям аз. — Имам нещо за госпожица Ванхахен. За Евелин. И…
— Влезте — рязко ме прекъсва той.
Без да ми предложи да се съблека, отваря вратата вляво и ме въвежда в ниска разхвърляна стая, осветена от настолна лампа със зелен абажур върху отрупана с книги и документи маса. Квартирата е евтина и безлична, напомня за много други, но вътре е приятно и топло. Старовремската тумбеста печка с въглища пред камината е нажежена до червено.