Излезе. Тревата беше студена и мокра от росата. Нави си крачолите, за да не ги намокри и хукна през пасбището.
В горичката имаше страхотни омагьосани места, и макар че почти не се боеше, нощем все пак мъничко се страхуваше.
Стигна най-сетне до поляната с къпините и спря. Чудеше се как да я премине в тъмното, без да си скъса дрехите и да си набоде босите пети. Замисли се също дали онова нещо е още тук, и моментално се увери, че е тук, тъй като усети идващото от него приятелско чувство. Сякаш то му казваше, че е тук и не бива да се страхува от него.
Стана му чоглаво, тъй като не беше свикнал да се държат приятелски с него. Единственият му приятел беше Бени Смит, негов връстник. С Бени се срещаше само в училище и не всеки ден, тъй като Бени често боледуваше и със седмици си стоеше в къщи. А през ваканцията изобщо не се виждаха — Бени живееше много далеч.
Междувременно очите на Джони привикнаха към тъмнината на поляната с къпините и му се стори, че вижда очертанията на нещото. Опита се да си обясни как може да изпитва приятелско чувство, тъй като беше уверен, че това е някакъв предмет — фургон или машина за рязане на стилаж, или нещо подобно. Наистина би се уплашил, ако разбереше, че нещото не е живо.
А то продължаваше да излъчва дружелюбие.
Протегна ръце и започна да отмества храсталаците встрани, за да може да го наближи и да го разгледа. Ако успее да стигне до него, помисли си той, ще може да запали клечка кибрит и да го види.
— Стой — изрече дружелюбието и той спря, макар че съвсем не беше сигурен дали е чул думата.
— Не ни гледай от много близо — каза то и в отговор Джони тихичко зашепна, че съвсем не ги е гледал, във всеки случай не отблизо.
— Добре — каза той на глас, — няма да ви гледам. — И си помисли, че това сигурно е някаква игра като играта на криеница в училище.
— Когато съвсем се спиятелим, тогава ще можем да се погледнем и това ще е възможно, тъй като ние ще знаем какви сме отвътре, а как изглеждаме отвън, няма да има значение.
Джони си помисли, че те сигурно трябва да са доста страннички на вид, след като не искат да ги види. Отговориха му:
— Ние ще ти се видим страшни и ти ще ни се видиш страшен.
— Тогава може би — каза Джони — е добре, че не виждам в тъмното.
— Не виждаш в тъмното ли? — попитаха те и Джони потвърди. Настъпи мълчание, през което Джони чуваше тихите им възклицания — чудеха се как така не вижда на тъмно.
После го попитаха какво умее да прави, но той май не ги разбра добре и в крайна сметка те сигурно си помислиха, че нищо не умее.
— Страхуваш се — казаха те. — От нас не бива да се боиш.
Джони им обясни, че не се страхува от тях — каквито и да са, — та нали приятелски се държаха с него, а се страхува какво ще стане, ако чичо Еб и леля Ем узнаят, че тайно е напуснал къщата. Тогава започнаха да го разпитват за чичо Еб и леля Ем и Джони се опита да им обясни, но те все не можеха да разберат и май си помислиха, че говори за правителството. Опита се да им разкаже точно как стоят нещата, но беше ясно, че не го разбраха.
Накрая, ама много вежливо, да не би да се обидят, им каза, че е време да си ходи. И понеже прекара доста по-дълго, отколкото се канеше, пбратния път Джони измина на бегом.
Върна се в къщата благополучно, мушна се под юргана и всичко щеше да бъде наред, ако на сутринта леля Ем не бе намерила кибритените клечки в джоба му. Тегли му едно мъмрене за опасността да подпали хамбара. И за да запомни хубавичко думите и, всеки път го шибваше с една тънка жилава пръчка. Удряше тъй силно, че въпреки усилията му, той всеки път подскачаше и изпищяваше.
През целия ден плеви зеленчуковата градина, а по залез тръгна да прибере кравите.
Тъй като кравите поеха към поляната с къпините, не се наложи специално да ги гони на там. Но и да не бяха свърнали в тази посока — все едно, щеше да се отбие, тъй като споменът за приятелското чувство, което беше изпитал, през целия ден го топлеше.
Този път беше по-светло, здрачът не беше се спуснал ниско и той видя, че нещото съвсем не беше живо, а приличаше на буца метал, на две съединени чинии с остър ръб по края. Ама съвсем приличаше на две съединени чинии с дъната навън. Металът му се видя някак стар, сякаш отдавна лежеше тук. Беше целият надупчен подобно на машинна част, която дълго се бе въргаляла под открито небе.
Странният предмет си беше проправил доста дълъг път през къпинака и се бе врязал в земята, изоравайки бразда, дълга 20 метра. Джони проследи пътя му и видя пречупения връх на една топола.
Отново го заприказваха без думи като миналия път през нощта — дружелюбно, другарски, макар че, ако чуеше последната дума, Джони не би я разбрал, тъй като никога не бе я срещал в учебниците.