Разговорът започна така:
— Е, сега можеш да ни погледнеш, но за малко. Погледни и си извърни главата. Не гледай втренчено. Погледни и се извърни. Така ще свикнеш с нас. Постепенно.
— Къде сте? — попита Джони.
— Ето тук — отговориха му.
— Там, вътре ли? — попита той.
— Да, вътре — отговориха те.
— Тогава няма да мога да ви видя — каза Джони. — Не мога да виждам през метал.
— Той не може да вижда през метал — каза единият от тях.
— Значи няма да може да ни види — казаха и двамата.
— Можете да излезете — предложи им Джони.
— Не можем — отговориха му. — Ще умрем, ако излезем навън.
— Значи дори няма да мога да ви видя?
— Ти няма да можеш дори да ни видиш, Джони.
Почувства се ужасно самотен, защото никога нямаше да може да види своите приятели.
— Не успяхме да разберем кой си — казаха те. — Разкажи ни за себе си.
Понеже се държаха ласкаво и дружелюбно, тий им разказа кой е, как като сирак са го взели чичо Еб и леля Ем, които съвсем не са му същински чичо и леля. Не им спомена, че чичо Еб и леля Ем се държат зле с него, че го бият и го ругаят, и го пращат да си легне без вечеря, но приятелите му бездруго разбраха всичко, тъй както винаги го разбираха, и сега излъчваха нещо повече от приятелско, другарско чувство. Излъчваха състрадание и чувство, което при тях отговаряше на майчината любов.
— Той е дете още — казаха си те един на друг.
И сякаш излязоха навън при него и го прегърнаха и здраво го притиснаха към себе си. Джони, без да забележи, падна на колене и протегна ръце към нещото, което лежеше сред разкъсания къпинак. Зовеше ги при себе си, като че ли би могъл да ги улови и задържи — те бяха утешението, което никога до тогава не бе срещал, но за което бе жадувал и което най-сетне бе намерил. Сърцето му плачеше и молеше така, както думите не биха могли да сторят. И те му отговориха.
— Не, Джони, ние няма да те напуснем. Ние и не можем да те напуснем, Джони.
— Обещавате ли? — попита той.
— Няма нужда да обещаваме, Джони. Двигателите ни са изпотрошени и не можем да ги поправим. Единият от нас вече умира, другият също скоро ще умре.
Джони стоеше на колене и думите бавно стигаха до съзнанието му. Започна постепенно да ги разбира и чутото надхвърли всичко, което би могъл да понесе: да откриеш двама приятели, малко преди да умрат.
— Джони — казаха му те.
— Да — отвърна им, като се стараеше да сдържа сълзите си.
— Искаш ли да си разменим по нещо?
— По нещо ли?
— Да увековечим нашата дружба. Ти ще ни дадеш нещо и ние също.
— Но — започна Джони — аз нямам нищо…
И си спомни. Имаше джобно ножче. Не го биваше много, пък и острието му беше счупено, но друго нямаше.
— Прекрасно — казаха те. — Точно каквото ни трябва. Сложи го на земята по-близо до нас.
Извади ножчето от джоба си и го постави до самата машина. И в същия миг нещо стана, но тъй бързо, че не успя да види. Но, както и да е, ножчето изчезна, а вместо него на земята лежеше техният подарък.
— Благодаря, Джони — казаха те. — Добре направи, че размени с нас подарък.
Протегна ръка и взе подаръка им. Дори в тъмното се виждаше скрития в него огън. Претъркаля го на дланта си и видя, че прилича на многостенен кристал и че сиянието излиза отвътре, и че стените му припламват с цветовете на дъгата.
И едва сега, като видя как ярко свети кристалът, разбра колко се е забавил.
Вече беше съвсем тъмно, за да търси кравите. Надяваше се, че сами са тръгнали към къщи и че ще успее да ги догони и да пристигне заедно с тях. Ще каже на чичо Еб, че две юници са излезли извън оградата и му се е наложило да ги търси и да ги връща обратно. Ще каже на чичо Еб…
Дъх не му остана, а сърцето му направо отиде в петите. Страхът така здраво го бе сграбчил — страх пред нечуваната му постъпка след вече всичко, извършено от него: не отиде на извора за вода, изгуби две юници, намериха клечки кибрит в джоба му.
Не настигна кравите, които без него се бяха върнали в къщи, а ги намери в краварника. Видя, че са издоени, и разбра, че е прекарал на поляната прекалено дълго и го очаква нещо много по-страшно, отколкото си бе мислил.
Тръгна към къщи, като целият трепереше от страх. В кухнята светеше. Чичо му и леля му го очакваха. Влезе в кухнята. Те седяха край масата, гледаха го, чакаха го с нетърпение, а лицата им, осветени от лампата, бяха сурови и твърди — също като издялани надгробни плочи.
Чичо Еб се изправи. Беше огромен — стигаше почти до тавана. Ръкавите на ризата му бяха навити до лактите и се виждаше как мускулите на ръцете му се напрягат.