— Не се отказваш от нещо само защото те са го предвидили — възпротиви се той.
— Но аз не искам техните решения да определят живота ми.
— Не е нужно. Не бива да им позволяваш да го правят.
— Сизиф и камъкът.
Дядо щеше да разбере тази история. Той буташе камъка, живееше живота, който Обществото беше планирало за него, но мислите му винаги си бяха неговите собствени.
Кай се усмихна.
— Точно така. Но ние — дръпна ме леко за ръката — трябва да изкачим върха. И може би дори да постоим там за минутка. Хайде.
— Трябва да ти кажа още нещо.
— Да не би да е за сортирането? — попита той.
— Да…
Кай ме прекъсна.
— Казаха ни. Аз съм от групата, която има ново работно назначение. Вече знам.
Дали наистина знаеше? Дали знаеше, че животът му щеше да бъде по-кратък, ако останеше да работи в Хранителния център? Знаеше ли, че е бил точно в средата между тези, които щяха да останат, и тези, които щяха да заминат? Дали знаеше какво съм направила?
Той видя въпросите в очите ми.
— Знам, че е трябвало да ни разпределиш в две групи. Знам, че вероятно съм бил точно по средата.
— Искаш ли да знаеш какво направих?
— Мога да се досетя и сам — каза той. — Казали са ти за продължителността на живот на работниците и за отровите, нали? Затова си ме сложила в групата на заминаващите.
— Да — казах аз. — И ти ли знаеш за отровата?
— Разбира се. Повечето сме се досетили сами. Но никой от нас не е в позицията да се оплаква. Животът ни пак ще е много по-дълъг, отколкото ако бяхме останали във Външните провинции.
— Кай — беше ми трудно да го питам, но трябваше да знам — заминаваш ли?
Погледна нагоре. Над нас слънцето се изкачваше на небето, пламенно и златно.
— Не съм сигурен. Още не са ни казали нищо. Но знам, че нямаме много време.
Когато стигнахме върха на Хълма, почувствах, че всичко вече ще бъде различно. Бях едновременно същата Касия, той все още беше Кай. Но стояхме заедно на място, където никой от нас не беше стигал преди.
В същия свят, сив и син, и зелен, и златен, който бях гледала около себе си през целия си живот. Същият свят, който бях наблюдавала от прозореца на дядо и от върха на малкия хълм. Но сега аз бях по-високо от него. Ако имах криле, можех да ги разперя. Можех да се понеса във въздуха.
— Искам да вземеш това — подаде ми Кай артефакта си.
— Не знам как да го използвам — казах аз, защото не исках той да види колко много всъщност желаех да приема подаръка му. Как се разкъсвах до болка от копнежа да подържа и да притежавам нещо, което беше част от неговата история, част от него.
— Мисля, че Ксандър може да те научи — каза той тихо и дъхът ми секна. Така ли се разделяше с мен? Дали ми казваше да се доверя на Ксандър? Да бъда с Ксандър?
Преди да попитам, Кай ме придърпа към себе си и думите му прозвучаха в ухото ми, топли, прошепнати.
— Това ще ти помогне да ме намериш. Ако изобщо отида някъде.
Лицето ми пасваше идеално на рамото му, близо до врата му, където можех да чувам сърцето му и да усещам уханието на кожата му. Чувствах се в безопасност. Някаква важна част от мен беше на по-сигурно място с него, отколкото където и да е другаде.
Кай пъхна парче хартия в дланта ми.
— Последната част от моята история — каза той. — Ще я запазиш ли? Не я чети още.
— Защо?
— Просто почакай — гласът му беше спокоен, твърд. — Почакай съвсем малко.
— И аз имам нещо за теб.
Отдръпнах се съвсем леко от него и пъхнах ръка в джоба си. Извадих парченцето плат, зелената коприна от моята рокля.
Той го повдигна до лицето ми, за да види как съм изглеждала в онази нощ на Тържеството на Подбора.
— Прекрасно — каза с нежност.
Прегърна ме на върха на Хълма. От мястото, където стояхме, виждах облаците и дърветата, и купола на Градската община, и малките къщички в отдалечените квартали. За един кратък миг видях всичко, видях своя свят, а после погледнах отново към Кай.
Той каза само Касия и затвори очите си и аз затворих моите, така че да се срещнем в мрака. Чувствах как ръцете му обгръщат тялото ми, чувствах мекотата на зелената коприна, докато той ме притискаше и ме придърпваше все по-близо и по-близо към себе си. Касия, каза още веднъж, тихо, толкова близо, че устните му най-накрая срещнаха моите. Най-накрая.