Замислих се, че може би искаше да каже още нещо, но когато устните ни се намериха, вече нямаше нужда — поне веднъж — от никакви думи.
29
Из квартала отново се разнесе писък и този път беше човешки. Отворих очи. Беше толкова рано, че небето по-скоро беше черно, а не синьо, а първите проблясъци от зората на ръба на хоризонта бяха все още обещание, а не реалност.
Вратата на стаята ми се отвори с трясък и майка ми застана в рамката светлина.
— Касия — въздъхна тя с облекчение и се обърна към баща ми, който явно беше зад нея. — Тя е добре!
— И Брам също — провикна се татко и после всички се озовахме в коридора, тичайки към входната врата, защото някой на нашата улица пищеше и звукът беше толкова непривичен, че ни пронизваше като с нож. В Квартала на кленовете може и да не чувахме често звука на болката, но инстинктът да се притечеш на помощ на друго човешко същество не беше напълно изтръгнат от нас.
Татко отвори вратата и всички погледнахме навън. Светлината от уличните лампи изглеждаше по-бледа, палтата на Служителите бяха по-сиви и мрачни. Те се движеха бързо, между тях се открояваше някаква фигура. Зад човека вървяха още хора. Офицери.
И някой друг, който продължаваше да крещи. Дори в мъждивата светлина на лампите успях да я разпозная. Айда Маркъм. Някой, който беше умирал от болка и преди и сега отново агонизираше, докато преследваше фигурата, обградена от Служители и Офицери.
Кай.
— Кай!
За първи път в живота си тичах с пълна сила пред очите на други хора. Нямаше инфописта, която да ме забавя, нито клони, които да ме спират. Краката ми летяха по тревата, по цимента. Минавах напряко през моравите и през цветните лехи на съседите ни, опитвайки се да настигна челната група, която се движеше към спирката на въздушния влак. Един Офицер се отдели от тях и се втурна към Айда. Тя привличаше прекалено много внимание, вратите на другите къщи бяха отворени и на стъпалата стояха хора и гледаха.
Затичах се по-бързо, вече стъпвах върху острите връхчета на студената и влажна трева в двора на Ем. Още само няколко къщи.
— Касия? — провикна се Ем от входната им врата. — Къде отиваш?
Кай не ме беше чул от виковете на Айда. Групата беше стигнала почти до стъпалата, водещи към платформата на влака. Когато тръгнаха под светлината на спирката в дъното, видях, че ръцете на Кай бяха събрани заедно отпред и вързани с нещо.
Също като на рисунката му.
— Кай! — изкрещях отново и главата му се повдигна. Той извърна лицето си към мен, но не бях достатъчно близо, за да видя очите му. Трябваше да видя очите му.
Друг Офицер се откъсна от групата хора и се запъти към мен. Трябваше да се приближа още малко, преди да извикам, но все още можех да тичам бързо. Почти стигнах.
Част от ума ми се опитваше да осъзнае какво се случва. Дали го отвеждаха към новото му работно място? Ако беше така, защо го правеха толкова рано сутринта? Защо Айда беше така разстроена? Не трябваше ли да бъде щастлива, че той има нов шанс, нещо по-добро от това да мие съдове за храна? Защо имаше белезници? Дали беше опитал да се съпротивлява? Дали някой беше видял целувката ни? Аз ли бях причината за всичко това?
Видях как влакът се плъзга леко към спирката, но това не беше обикновеният влак, който използвахме всеки ден, сребристобелият. Беше тъмносивият влак за дълги разстояния, който по принцип тръгваше от центъра на Града. Чувах го как приближава; беше по-тромав, по-шумен, отколкото белия.
Нещо не беше наред.
Дори да не го бях разбрала вече и сама, думата, която Кай извика към мен, когато го бутаха да се качи на влака, ми каза всичко. Защото в този миг дългогодишният му инстинкт за оцеляване го напусна и един различен инстинкт взе връх в него.
Той извика името ми.
— Касия!
В тази единствена дума чух всичко: Че ме обича. Че е изплашен. Чух и онова сбогом, което се опита да ми каже на Хълма. Той знаеше. Не напускаше просто за да отиде на нова работа; отиваше някъде и не мислеше, че ще се върне.
Чух шум — меки стъпки, носещи се по тревата зад гърба ми, и тежки, издаващи силен звук върху метала, пред мен. Погледнах назад и видях един Офицер да крачи забързано насам; извърнах поглед — Служител слизаше по металните стъпала на платформата. Айда вече не пищеше; искаха да ме спрат така, както бяха спрели нея.
Не можех да стигна до него. Не по този път. Не сега. Нямаше как да премина покрай Офицера на стъпалата. Не бях достатъчно силна, за да се боря с тях, нито достатъчно бърза, за да ги надбягам…