Выбрать главу

Айда се обърна към него. Беше бясна на хората, който й бяха отнели още едно дете, и изпълнена с любов към мъжа, с когото бяха останали отново сами.

— Ние забравихме, скъпи. Но той никога не го направи. Знаеше, че това ще се случи. Видя ли го как се бори? Видя ли очите му, когато го отведоха? — Обгърна Патрик с ръце през врата, а той я притисна силно към себе си, докато стенанията й отекваха силно в студената сутрин. — Той ще умре. Изпращането им там е смъртна присъда. — После се отскубна от прегръдката му и изкрещя към Служителите. — Той ще умре!

Двама от Служителите се придвижиха бързо, извиха ръцете на Патрик и Айда зад гърбовете им и ги отведоха нанякъде. Главата на Патрик се изви рязко назад, когато един от мъжете запуши устата му, за да му попречи да говори, а другият направи същото с Айда, за да заглуши писъците й.

Никога не бях виждала или чувала Служители да използват такава сила. Не осъзнаваха ли как действията им доказват, че думите на Патрик и Айда са истина?

Една въздушна кола се приземи близо до нас и от нея излязоха още Служители. Офицерите избутаха семейство Маркъм към колата и Айда се протегна, за да хване съпруга си за ръката. Не им достигнаха сантиметри, за да се докоснат дори тази мимолетна нежност им беше отказана, единственото нещо на света, което можеше да я утеши сега.

Затворих очи. Искаше ми се да не чувам как писъците на Айда продължават да отекват в ушите ми; искаше ми се да не чувам отново и отново онези думи, които никога нямаше да забравя. Той ще умре. Исках мама да ме отведе у дома и да ме сложи да си легна в леглото, както правеше, когато бях дете. Когато гледах без страх през прозореца как нощта се спуска навън, когато не знаех какво е да желаеш толкова неистово да бъдеш свободен.

— Моля за вашето внимание.

Познавах този глас. Беше моята Служителка, онази от градинката. До нея стоеше Служител със знаци, показващи най-висок правителствен ранг: три златни звезди, искрящи ярко под светлината на уличните лампи. Възцари се тежко мълчание.

— Извадете цилиндрите си с таблетки — каза мъжът вежливо. — Вземете червената.

Всички се подчинихме. Ръката ми стисна здраво малката кутийка с трите таблетки, разположени на сигурно място в джоба ми. Синя, червена и зелена. Живот, смърт и забрава, винаги на разположение, винаги между пръстите ми. — Сега, задръжте червените си таблетки и предайте цилиндрите си на Служител Стандлър — посочи към моята Служителка, която държеше квадратен пластмасов контейнер. — Съвсем скоро ще получите нови цилиндри и нови таблетки.

И отново всички се подчинихме. Пуснах в контейнера малкия метален цилиндър също както направиха и другите, но нарочно не погледнах Служителката в очите.

— Трябва да глътнете червената таблетка. Със Служител Стандлър ще се уверим, че сте го направили. Няма за какво да се притеснявате.

Офицерите около нас като че ли се бяха умножили. Обикаляха по улицата, грижеха се всички, които не бяха излезли досега, да останат по домовете си и изолираха дузината от нас, които бяхме в близост до спирката на влака — малцината, които знаехме какво беше станало днес в Квартала на кленовете и какво се случваше в страната.

Представих си, че събитията по другите места се бяха развили много по-спокойно; вероятно никой от другите Отклонения нямаше семейства или роднини на такова ниво, че да знаят какво наистина се случва. А дори и Патрик Маркъм не беше успял да спаси сина си.

И вината за това беше изцяло моя. Не бях изиграла ролята на Господ или на ангел, а на Служител. Позволих си да мисля, че знам какво е най-добре за другите, и промених хода на един живот. Нямаше значение дали данните ме бяха подвели или не; в крайна сметка аз сама взех решението. И целувката…

Не можех да мисля за целувката.

Погледнах към червената таблетка, толкова малка върху дланта ми. Дори тя да означаваше смърт, мисля, че в този миг бях готова да я приема с радост.

Не. Обещах на Кай. Посочих към небето и му обещах. А сега, минути по-късно, вече бях готова да се предам?

Изпуснах таблетката на земята възможно най-небрежно. За миг я видях малка и червена сред тревата и си спомних какво беше казал Кай за червения цвят — цвета на раждането и обновяването. За новото начало, казах си сама и преместих леко крака си, за да натроша хапчето; усетих как се разпада под крака ми. Това ми напомни за онзи път, когато видях лицето на Кай в другия край на претъпканата с хора зала за игри и стъпках изгубените таблетки.