Само че сега, когато вдигнах глава, не го открих никъде.
Никой от събралите се хора не беше изпълнил последната заповед. Въпреки че този Служител беше с най-високия ранг, който някога бяхме виждали, и той ни беше заповядал да го направим, всички бяхме чували прекалено много слухове за червеното хапче.
— Кой ще бъде пръв?
— Аз — каза мама и пристъпи напред.
— Не — провикнах се аз, но погледът на татко ме спря. Знаех какво се опитва да ми каже. Тя го прави заради нас. Заради теб. И някак си беше убеден, просто знаеше с цялото си сърце, че всичко ще бъде наред.
— И аз ще го направя — обади се той и застана до нея. Всички ги наблюдавахме, докато те заедно и почти едновременно поглъщаха червените си таблетки. Служителят провери устите на родителите ми и кимна кратко.
— Хапчетата ще се разтворят след секунди — обърна се към всички ни. — Става бързо, така че не се опитвайте да ги изплюете. Няма и нужда да го правите. Няма да ви навредят. Само ще прочистят ума ви.
Само ще прочистят ума ви. Разбира се. Вече знаех защо трябва да ги вземем. За да забравим какво стана с Кай, за да забравим, че Врагът печели войната във Външните провинции, че всички местни хора там бяха избити. И сега осъзнах защо не ни бяха казали да вземем червеното хапче, когато се случи онова с първото момче на Маркъм: защото трябваше да помним колко опасни могат да бъдат Аномалиите. Колко уязвими ще бъдем без Обществото, което да ни пази от всичко по всякакви начини.
Дали бяха пуснали на свобода онази Аномалия нарочно? За да ни напомнят?
Какво ли ще ни кажат после, че е станало с Кай? В каква история ще вярваме всички? Дали ще вземем и зелената таблетка, спокойствие след забравата?
Не искам вече да бъда спокойна. Не искам да забравям.
Колкото и да боли, трябваше да помня цялата история на Кай, с всичките болезнени моменти.
Мама се обърна към мен, за да ме погледне, и се притесних, че ще видя само пустота и мрак в очите й, празно изражение. Но тя изглеждаше добре. Татко също.
Скоро всички се подредиха един до друг, с червените таблетки в отворената си длан, готови да приключат с това и да се върнат отново към живота си. Какво щях да правя, когато откриеха, че съм се отървала от моята? Погледнах под краката си, очаквах да видя тънка следа от червен прах, като обгорена или изсъхнала трева. Но всичко си изглеждаше точно като преди. Не виждах дори червени късчета от хапчето. Сигурно го бях стъпкала напълно.
Брам беше едновременно ужасен и въодушевен. Той не беше достатъчно голям, за да има собствена червена таблетка в цилиндъра си, затова татко му даде допълнителната, която имаше правото да носи.
Моята Служителка също започна да проверява хората. Идваше все по-близо и по-близо, но аз не можех да откъсна поглед от Брам и после от Ем, когато тя глътна хапчето си. За секунда си спомних съня си и изпитах истински ужас, докато я наблюдавах. Но нищо не се случи. Нищо, поне доколкото можех да забележа.
И после дойде редът и на Ксандър. Той вдигна глава, видя, че го гледам, и на лицето му се появи изражение на чиста болка. Исках да извърна очи, но не можех. Гледах, а Ксандър ми кимна и повдигна червената си таблетка към мен, все едно вдигаше тост.
Не успях обаче да го видя как я поглъща, защото някой застана пред мен и запълни цялото пространство — така ми пречеше да виждам, но и ме скриваше от очите на другите. Моята Служителка.
— Да видя таблетката ти, моля — каза тя.
— Ето я. — Протегнах свитата си в юмрук ръка напред, но не я отворих.
Стори ми се, че на устните на жената се появи усмивка. Макар да знаех, че има в себе си допълнителни таблетки — бях ги виждала — тя не ми предложи една от тях.
Очите й се стрелнаха към тревата в краката ми и после обратно към лицето ми. Вдигнах ръката си и се престорих, че слагам нещо в устата си и после преглътнах тежко. И тя продължи към другия човек.
Макар да исках точно това, все пак я мразех. Защото и тя искаше аз да помня какво се е случило тук. Какво бях направила.
30.
Когато най-накрая мракът окончателно си отиде, настана безлична, гореща, стоманеносива сутрин, сутрин без дълбочина или измерение. Къщите около мен можеха да бъдат декор за стар филм, просто картини, показвани на големия екран. Струваше ми се, че ако отидех по-далече от обикновено, щях да стигна до платното или да премина през хартиените стени и после да изляза в черната пустота в края на всичко. Някак си вече не се страхувах; вместо това се чувствах отпусната, летаргична, което беше дори по-лошо. Защо да ме е грижа за някаква безлична планета, населена от безлични хора? На кого му пукаше за място, където Кай го нямаше?