Това беше една от причините, поради които се нуждаех от Кай, осъзнах в този миг. Защото, когато бях с него, аз чувствах.
Но той си беше отишъл. Видях го с очите си.
Аз бях причината всичко това да се случи.
Дали и Сизиф е трябвало да преживее същото? Да спре за миг и да се концентрира върху мисълта, че трябва да издържи, трябва да продължи да държи камъка, да му попречи да се изтърколи надолу и да го смачка, преди дори да има силата да помисли за ново изкачване нагоре?
Червената таблетка оказа ефект почти незабавно, след като Офицерите и Служителите ни съпроводиха като стадо овце до домовете ни. Събитията от изминалите дванайсет часа бяха заличени от спомените на семейството ми. В рамките на един час получихме доставка на нови цилиндри и таблетки с писмо, което обясняваше, че в старите ни бил открит някакъв дефект и са били прибрани по-рано тази сутрин. Всички в семейството ми приеха обяснението без никакви въпроси. Те имаха други неща, за които да се притесняват.
Мама беше объркана — къде беше оставила своя контролен апарат, след като вечерта беше приключила работата си с него? Брам не можеше да си спомни дали е завършил писменото си домашно.
— Добре, провери на портала, миличък — каза мама, която звучеше все по-объркано. Татко изглеждаше леко неадекватен, но не така стреснат. Мисля, че и преди е преживявал подобно нещо, даже вероятно много пъти заради работата си. Макар таблетката все още да му действаше, явно беше по-малко озадачен от случващото се.
Което беше добре, защото Служителите не бяха приключили с нашето семейство.
— Лично съобщение за Моли Рейес — разнесе се познатият безличен глас от портала.
Мама погледна към екрана, изненадана.
— Ще закъснея за работа — възпротиви се тихо тя, макар че който и да изпращаше съобщението, не можеше да я чуе. Не можеше да види и как изпъна рамене, докато се отправяше към портала и си слагаше слушалките. Екранът потъмня, изображението на него се виждаше само от мястото, където стоеше тя.
— Какво да правя? — попита Брам. — Да изчакам ли?
— Не, отивай на училище — каза му татко. — Не бива да закъсняваш.
Вече почти при вратата, Брам се обърна и се оплака:
— Винаги пропускам всичко.
Исках да му кажа, че това не е вярно; но всъщност наистина ли исках той да помни какво беше станало тази сутрин?
Нещо започна да се случва с мен, докато гледах как брат ми излиза от вкъщи; нещата около мен започнаха отново да стават реални. Брам беше реален. Аз бях реална. Кай беше реален и трябваше да открия начин да го намеря.
Сега.
— Ще отида до Града тази сутрин — казах на татко.
— Нямате ли поход днес? — попита той, а после поклати глава, сякаш си беше спомнил нещо. — Извинявай. Забравих. Свободните летни занимания приключиха по-рано тази година, нали? Затова и Брам отива на училище, а не на плуване. Умът ми е като в мъгла, малко съм разсеян.
Не изглеждаше изненадан и отново си помислих, че това сигурно му се е случвало и преди. Сетих се как позволи на мама да вземе първа червеното хапче; някак си знаеше, че то няма да й навреди.
— Още не са ни назначили занимания вместо отменените походи — казах на татко. — Така че имам време да отида в Града преди училище.
Това само по себе си беше още един пропуск, поредното малко доказателство, че нещо в добре смазаната машина на нашето Общество някъде се пропукваше.
Татко не ми отговори. Гледаше мама; тя се взираше в екрана на портала с пребледняло лице.
— Моли?
Не се допускаше да се прекъсват личните съобщения, но той направи няколко крачки към нея. И после още няколко. Най-накрая, когато постави ръка на рамото й, тя извърна лицето си от екрана.
— Вината е моя — каза мама и за пръв път в живота си я видях как гледа през баща ми, не към него, погледът й беше закован в някаква далечна невидима точка. — Преселват ни във Фермерските земи, незабавно.
— Какво? — ахна татко. Тръсна глава и погледна зад нея към портала. — Това е невъзможно. Ти предаде доклада си. Каза истината.
— Предполагам, че не искат тези от нас, които са видели излезлите извън нормата култури, да заемат високи позиции. Знаем прекалено много. Може да се изкушим да направим същото. Местят ни във Фермерските земи, където няма да работим на отговорни постове. Където могат да ни наблюдават и да ни нареждат да отглеждаме само тези култури, които те искат.