— Но поне — опитах се да я успокоя аз — ще бъдем по-близо до баба и дядо.
— Не ни местят във Фермерските земи на Ория — отвърна мама. — А в друга провинция. Тръгваме утре. — После празният й застинал поглед се премести отново към татко и видях, че в него вече има чувство. Наблюдавах как емоцията и животът се връщат на лицето й, в цялото й същество. И докато гледах как това се случва, изпитах силно и болезнено желание — толкова остро и пронизващо, че не знаех дали ще мога да го понеса. Трябва да разбера къде са изпратили Кай. Преди да си тръгнем.
— Винаги съм искал да живея във Фермерските земи — каза баща ми и мама отпусна глава на рамото му; прекалено изтощена, за да плаче, и прекалено сломена, за да се преструва, че всичко е наред.
— Но аз направих каквото се очакваше от мен — прошепна тя. Направих точно това, което искаха.
— Всичко ще бъде наред — каза тихо татко на мама и на мен.
Може би щях да му повярвам, ако бях взела червената таблетка.
По-надолу по улицата, пред къщата на Маркъм, имаше паркирана кола на Служителите. Нашият квартал беше привлякъл доста вниманието на правителствените служби през последните седмици.
Ем изскочи от вратата на тяхната къща, която изглеждаше ужасно пуста и гола без дърветата в двора.
— Чу ли? — попита ме тя въодушевено. — Служителите събират нещата на семейство Маркъм. Патрик е преместен на работа в Централното правителство! Това е такава чест! И той е от нашия квартал! — намръщи се леко. — Жалко само, че не успяхме да се сбогуваме с Кай. Ще ми липсва.
— Знам — казах аз и сърцето ме заболя отново; спрях, за да си поема дъх и да продължа напред под тежестта на камъка, който бутах — аз бях единствената, която знаеше какво беше станало в действителност тази сутрин.
С изключение на няколко отбрани Служители. И дори те не знаеха, че аз знаех. Само двама души бяха напълно наясно със случилото се и че не бях взела червеното хапче. Аз. И моята Служителка.
— Трябва да вървя — казах на Ем и тръгнах към спирката на въздушния влак. Не погледнах към къщата на Маркъм. Патрик и Айда вече ги нямаше. Дали бяха обявили и тях за Отклонения, или просто ги бяха пратили в уединение на някое спокойно място, далече от тук? Дали и те бяха взели червената таблетка? Дали в момента се оглеждаха из новия си дом с изненада, чудейки се какво ли се е случило с втория им син? Трябваше да открия и тях заради Кай, но първо исках да намеря него. Сещах се само за едно място, където можех да потърся информация.
По пътя към Градската община държах главата си сведена. Имаше прекалено много места, към които не исках да гледам: към седалката, на която обикновено сядаше Кай; към пода на влака, където беше стъпвал и се опитваше да пази баланс, като винаги изглеждаше толкова небрежен, сякаш му беше вродено. Не можех да се насиля да погледна и през прозорците, защото знаех, че може да зърна Хълма, на който бяхме стояли. Заедно. Когато влакът спря, за да се качат още хора, и заедно с тях вътре нахлу и лекият ветрец, се зачудих дали червените ленти, които оставихме с него, все още се веят там горе. Сигналните флагчета за новото начало, макар не точно такова, каквото искахме.
Най-накрая чух гласа от уредбата, който обяви моята спирка.
Градската община.
Идеята ми нямаше да проработи. Разбрах го в мига, в който застанах на стълбите на Общината за втори път в живота си. Вратите на това място не бяха широко отворени, нямаше ярки светлини, приветстващи ме с „добре дошла“, подканващи ме да вляза и да хвърля поглед на бъдещето си. През деня това място имаше охрана, тук се вършеше сериозна работа, тук миналото и бъдещето бяха заключени и строго пазени. Нямаше да ме пуснат вътре просто ей така, а дори да го направеха, нямаше да ми кажат нищо.
А може и да нямаха какво да ми кажат. Дори Служителите вземат червени хапчета.
Обърнах се и от другата страна на улицата видях възможност, от която сърцето ми заби силно. Разбира се. Защо не се сетих за това от самото начало?
Музеят.
Музеят се намираше в дълга и ниска бяла незабележителна сграда. Дори прозорците й бяха от бели, матови стъкла, за да предпазват артефактите от вредното влияние на светлината. Сградата на Градската община беше висока, с големи, прозрачни прозорци. Градската община виждаше всичко. И все пак може би именно Музеят имаше нещо за мен зад затворените си очи.
Надеждата сякаш ми даде крила и аз пресякох бързо улицата, а после отворих с неподозирана у себе си сила тежката бяла врата на Музея.