— Добре дошла — каза кураторът, седящ зад кръгло бяло бюро. — Мога ли да ти помогна с нещо?
— Просто се разхождам — отвърнах, като се стараех да звуча небрежно. — Имам допълнително свободно време днес.
— И дойде тук — личеше си, че човекът е приятно впечатлен, но и озадачен. — Чудесно. Можеш да отидеш на второ ниво. Някои от най-популярните експонати са изложени там.
Не исках да привличам прекалено много внимание към себе си, затова кимнах и тръгнах по стъпалата към втория етаж; металното им ехо ми напомни болезнено за стъпките на Кай, изкачващ се към платформата на спирката. Не мисли за това сега. Трябва да запазиш спокойствие. Спомняш ли си как идвахте тук от основното училище, преди Кай да дойде в квартала? Тогава, когато все още имахте време да обсъждате и да мислите за миналото, преди да тръгнете в гимназията, където единствено бъдещето е от значение? Спомняш ли си как вървяхте през столовата в приземието на Музея и всички деца бяхте толкова въодушевени, че ще ядете на ново и различно място? Спомняш ли си светлорусата коса на Ксандър, открояваща се сред останалите, начина, по който се преструваше, че слуша куратора, но не спираше да ти разказва шеги, които никой друг не можеше да чуе?
Ксандър. Ако замина, какво ще остане от сърцето ми, след като изтръгнат и последното късче любов от него? Любовта ми към Ксандър?
Видях знак, сочещ към Залата на артефактите, и се запътих натам. Внезапно изпитах желание да видя експонатите в нея. Исках да видя къде са сложили всички онези неща, които ни бяха взели. Може би щях да видя пудриерата си, ръкавелите на Ксандър, часовника на Брам… Можех да доведа брат си тук, преди да заминем за Фермерските земи.
Спрях по средата на залата. Нищо от нашите неща не беше изложено.
Другите витрини бяха все още претъпкани с предмети, но новата експозиция представляваше само стъклена витрина, огромна и празна. В центъра й имаше лист, на който беше напечатан с големи квадратни букви, толкова различни от изящния ръкопис на Кай, следният текст: „СКОРО СЕ ОЧАКВАТ ДОПЪЛНИТЕЛНИ АРТЕФАКТИ“. Надписът в гигантската празна стъклена кутия беше осветен отгоре от специална лампа. Тези думи можеха да си стоят тук цяла вечност, сред тази запечатана и пуста, непокътната среда. Като парченцето плат от роклята ми в стъклената рамка. Никой нямаше да забележи, че нищо не се променя.
Но аз вече бях счупила стъклото, бях извадила зеления плат, бях направила своя избор. Вече умирах без Кай и сега трябваше да се уверя, че имам достатъчно живот, за да го намеря.
Осъзнах, че нашите артефакти сигурно никога няма да бъдат изложени в тази витрина. Надписът щеше да остане единственото нещо тук. Не знаех какво бяха направили с тях.
Сега вече разбрах, че нищо не ми беше останало.
Слязох по стъпалата в приземието. Където пазеха „Славната история на провинция Ория“, където смятах да отида, преди възможността да зърна за последен път това, което бях загубила, да ме отклони от онова, което се надявах да намеря.
Застанах близо до стъклото и се загледах в картата на нашата провинция с нейните градове, фермерски територии и реки, заслушана в стъпките по мраморния под зад мен. Нисък, облечен в униформа мъж дойде и спря до експозицията.
— Искаш ли да ти разкажа нещо повече за историята на Ория? — попита ме той.
Очите ни се срещнаха: моите — питащи, неговите — внимателни и открити.
Погледнах го и осъзнах — няма да продам нашето стихотворение. Знаех, че съм егоистка. Но освен късчето плат от роклята ми, нямах друго, което можех да дам на Кай, и ние двамата бяхме единствените хора в света, които знаеха тези стихове. Дори това беше провал, дори последната ми идея нямаше да ме доведе до никъде. Не можех да търгувам с нашите думи.
— Не, благодаря ви — казах, макар всъщност да исках да науча истинската история на мястото, където живеех. Но не мислех, че някой все още я знае.
Преди да си тръгна, хвърлих още един поглед към картата на нашето Общество. Там, точно в средата, плътни и щастливи, бяха изобразени добре оформените, закръглени пространства на Провинциите. Около тях, по краищата им, бяха всички Външни провинции, разделени от линии на отделни територии, но всички бяха безименни.
— Почакайте! — извиках към мъжа.
Той се обърна и ме погледна с очакване.
— Да?
— Някой знае ли имената на Външните провинции?
Служителят махна небрежно с ръка, загубил интерес към мен, след като беше разбрал, че нямам нищо ценно, което да му предложа.