— Това е името им. Външните провинции.
Тези празни, разделени от прости черни линии провинции задържаха погледа ми. Картата беше изпълнена с букви и информация и беше трудно да се осмислят и открият всички имена. Огледах ги още веднъж, без да ги чета подробно, без да знам какво всъщност търся.
И тогава. Нещо прикова вниманието ми, една информация се загнезди в свикналия ми да обработва данни мозък: река Сизиф. Тя течеше през някои от Западните провинции, после минаваше през две от Външните провинции и оттам — в необозначената територия на Чуждите държави.
Кай сигурно беше от една от тези две провинции. И тъй като на това място е станало нападението, когато е бил малък, сигурно и сега проблемите с Врага бяха там. Приближих се още по-близо до картата, за да запомня двете места, които може би бяха свързани с него.
Чух отново стъпки зад гърба си и се обърнах.
— Сигурна ли си, че не мога да ти помогна с нещо? — попита настоятелно дребният мъж.
Не искам да ти продавам нищо, за малко да извикам аз и тогава осъзнах, че той май беше просто любезен и искрен.
Посочих към река Сизиф на картата, тънката черна ивица надежда, лъкатушеща върху листа хартия.
— Знаете ли нещо повече за тази река?
Мъжът снижи глас, сякаш ми съобщаваше поверителна информация:
— Когато бях по-млад, чух една история. Преди много време реката била отровена с токсични вещества и оттогава никой не живее по бреговете й. Само това знам.
— Благодаря ви — казах искрено аз, защото думите му ми дадоха идея. Вече бях научила как умираха нашите възрастни хора. Можеше ли Обществото ни да е отровило нарочно водите на реката, защото тя течеше и в земите на Врага? Но Кай и семейството му не бяха отровени. Значи може би са живели достатъчно далече от нея, на безопасно място, някъде в по-високите части на тези две Провинции, през които тя преминаваше.
— Това е само история — предупреди ме мъжът. Сигурно беше видял надеждата, изписана върху лицето ми.
— Не е ли всичко такова? — казах му аз.
Излязох от Музея и не погледнах назад.
Моята Служителка ме чакаше в малката градинка пред Музея. Облечена в бяло, седеше на бялата пейка, огряна от светлината на бледожълтото слънце. Беше прекалено много, направо ме заслепи. Затворих очи.
Ако ги държах достатъчно дълго затворени, можех да се престоря, че това е градинката пред Игралния център, където я срещнах за пръв път. Можех да се престоря, че тя ще ми каже как е станала грешка в моя Подбор. Но сега всичко ще бъде различно, историята ни ще тръгне по друг път, по който двамата с Кай можехме да вървим заедно, щастливи и свободни.
Но такъв път нямаше, не и тук, в Ория.
Жената ми посочи да седна до нея на пейката. Хрумна ми, че е избрала странно място за среща, точно до вратата на Музея. После се сетих, че това всъщност е съвършеното място, празно и спокойно. Кай беше прав. Никой вече не се интересуваше от миналото.
Пейката беше каменна, солидна и прохладна от часовете, прекарани в сянката на Музея. Отпуснах главата си назад, след като седнах, и се запитах откъде ли бяха донесли камъните, от които я бяха издялали. Кой ли ги беше пренесъл?
Този път аз проговорих първа.
— Направих грешка. Трябва да го върнете обратно.
— За Кай Маркъм вече беше направено едно изключение. Повечето Отклонения нямат такива възможности — каза тя. — Ти го изпрати на новото му назначение. Ти доказа нашата гледна точка. Хората, които се опитват да променят резултатите и позволяват емоциите да влияят на решенията им, объркват живота си.
— Не, вие го направихте — казах аз. — Вие нагласихте онзи изпит и манипулирахте действията ми.
— Но ти проведе сортирането. Съвършено, ако мога да добавя. Може да си разстроена сега; семейството ти може и да е съсипано от мисълта, ме трябва да се премести, но ти взе правилното решение, що се отнася до неговите способности. Ти знаеше, че той е повече, отколкото се преструва, че е.
— Кай би трябвало да решава дали да отиде, или да остане. Не аз. Не вие. Нека той да избере.
— Ако го позволим, всичко ще се разпадне — каза жената с обичайното си търпение. — Защо мислиш, че можем да гарантираме толкова продължителен живот на хората? Как според теб се преборихме с рака? Ние подбираме всичко. Включително и гените.
— Гарантирате ни дълъг живот, но накрая ни убивате. Знам за отровата в храната на хора като дядо.