Когато пъхнах микрокартата във входящото устройство на портала, бръмченето премина в по-целенасочен звук. Екранът светна и сърцето ми заби учестено в очакване, макар да познавах Ксандър толкова добре. Какво ли беше решило Обществото, че трябва да знам за него, за човека, с когото бях прекарала по-голямата част от живота си?
Дали наистина знаех всичко за него, както си мислех, или имаше нещо, което бях пропуснала?
„Касия Рейес, Обществото с удоволствие ти представя твоя Партньор“.
Усмихнах се, когато лицето на Ксандър се появи на екрана незабавно след записаното съобщение. Снимката му беше хубава. Както винаги, усмивката му изглеждаше сияйна и естествена, сините му очи гледаха мило. Изучавах внимателно лицето му, опитвах се да си представя, че никога преди не съм виждала тази снимка; че само веднъж съм хвърлила поглед към него, предишната вечер на Тържеството. Оглеждах очертанията на лицето му, формата на устните му. Красив е. Никога не се бях осмелявала да помисля, че той може да бъде моят Партньор, разбира се, но сега, след като се беше случило, бях заинтригувана. Беше ми любопитно. И малко страшно от това как станалото щеше да повлияе на приятелството ни, но най-вече бях щастлива.
Протегнах се да докосна думите „Указания за ухажване“ на екрана, но преди да го направя, лицето на Ксандър потъмня и после изчезна. Екранът издаде бипкащ звук и гласът каза отново:
„Касия Рейес, Обществото с удоволствие ти представя твоя Партньор“.
Сърцето ми спря. Не можех да повярвам на това, което виждах. Пред мен се появи лице на момче.
И то не беше Ксандър.
4.
Какво? Напълно смаяна, докоснах екрана и лицето на момчето се разпадна на малки точици под пръстите ми като прах. Появиха се някакви думи, но преди да успея да ги прочета, екранът напълно потъмня. Отново.
— Какво става тук? — казах на глас.
Екранът остана тъмен и празен. Аз също се чувствах така. Беше хиляда пъти по-лошо от празния екран миналата вечер. Тогава знаех какво означава. Нямах никаква представа какво означава сега. Никога не бях чувала за подобно нещо.
Не разбирам. Обществото не прави грешки.
Но какво друго можеше да бъде? Никой няма двама Партньори.
— Касия? — Ксандър ме повика отвън.
— Идвам — отвърнах, докато издърпвах микрокартата от входното устройство и я пъхах обратно в джоба си. Поех си дълбоко дъх и отворих вратата.
— Е, от твоята микрокарта научих, че обичаш да караш колело — каза сериозно Ксандър, като затваряше вратата зад мен, и ме разсмя, независимо от случилото се преди малко. От всички варианти за упражнения най-много мразех карането на колело и той го знаеше. Спорехме за това през цялото време — аз мислех, че е глупаво да караш нещо, което не се движи, да въртиш педалите безкрай, напълно безсмислено. Той изтъкна, че обичам да тичам на инфопистата, което е почти същото.
— Различно е — възпротивих се, но не можех да обясня защо.
— Гледа ли лицето ми на екрана през целия ден? — попита Ксандър. Все още се шегуваше, но изведнъж спрях да дишам. И той беше прегледал своята микрокарта. Дали беше видял само моето лице? Чувствах се странно, че имам какво да крия, и то специално от него.
— Разбира се, че не — отвърнах, като се опитах да го подразня. — Днес е събота, забрави ли? Бях на работа.
— И аз бях, но това не ми попречи. Прегледах всичките ти данни и прочетох всички указания за ухажване.
Без да знае, той ми хвърли спасителен пояс с тези думи. Вече не се давех. Все още имах чувството, че ме залива студена вода, но поне можех да дишам. Ксандър мислеше, че сме Партньори. Нищо странно не се беше случило, докато е гледал своята микрокарта. Това беше нещо все пак.
— Изчел си всички указания?
— Разбира се. Ти не го ли направи?
— Все още не. — Почувствах се неудобно, че го признавам, но Ксандър се разсмя отново.
— Не са особено интересни — каза той. — Освен едно.
Смигна ми многозначително.
— О? — казах, разсеяно. Видях други младежи да се събират по улицата и да се запътват към Игралния център като нас. Те си махаха с ръка, викаха, облечени със същите униформи. Но тази вечер имаше нещо различно. Някои от тях ни гледаха. Гледаха към мен и Ксандър.