Беше толкова неуместна — употребата на думата избор, толкова небрежно казана от нея, че щях да се разсмея, ако не се страхувах, че ще прозвучи по-скоро като плач.
— Казахте ли на Ксандър?
Жената ме погледна обидено.
— Не, разбира се. Той все още е твой Партньор. За да бъде контролиран експериментът, Ксандър трябваше да бъде изолиран. Не знае нищо за станалото.
Освен това, което му казах, помислих си аз и осъзнах, че тя не знае за нашия разговор.
Има неща, които не знае. Щом си дадох сметка за това, сякаш нещо ми беше върнато обратно. Мисълта покри гнева ми и го превърна в нещо чисто и леко. И едно от нещата, за които не знае нищо, е любовта.
— Кай обаче беше различен — продължи тя. — Казахме му. Престорихме се, че го предупреждаваме, но всъщност се надявахме да му дадем тласък да се опита да бъде с теб. И така и стана.
Служителката се усмихна самодоволно, защото смяташе, че не знам и тази част от историята. Но аз я знаех.
— Значи ни наблюдавахте през цялото време — казах аз.
— Не през цялото. Наблюдавахме ви достатъчно, за да добием представа какви са взаимоотношенията ви. Не можехме да ви следим непрекъснато на Хълма, нито дори на по-малкия хълм. Офицер Картър имаше юрисдикция върху този район и не беше особено доволен от нашата намеса.
Чаках я да попита; някак знаех, че ще го направи. Макар да смяташе, че има достатъчно примери и доказателства, част от нея искаше да знае още.
— Е, какво се случи между теб и Кай? — попита тя.
Не знаеше за целувката. Не това беше причината да го отпратят. Онзи момент на Хълма все още беше само наш, мой и на Кай. Наш. Никой не го беше докоснал, освен нас.
Това щеше да ме крепи, за да продължа напред. Целувката, стихотворенията и онова обичам те, което си бяхме казали и написали.
— Ако ми кажеш, ще ти помогна. Ще те препоръчам на работа в Града. Можеш да останеш тук; няма да се наложи да заминеш във Фермерските земи заедно със семейството си — приведе се тя към мен. — Кажи ми какво се случи.
Въпреки всичко, предложението беше изкушаващо. Малко се страхувах да напусна Ория и не исках да оставя Ксандър и Ем. Не исках да напусна местата, сред които имах толкова много спомени с дядо. И най-вече, не исках да напускам този Град и моя квартал, защото тук срещнах Кай. И тук се влюбих в него.
Но той вече не беше тук. Трябваше да го намеря някъде другаде.
„Дилемата на затворника“. Където и да беше това някъде, знаех, че Кай ми вярва и аз трябваше да направя същото. Нямаше да се предам.
— Не — казах твърдо аз.
— Предполагах, че ще отговориш така — каза Служителката, но ми се стори, че долових разочарование в гласа й и внезапно ми се прииска да се разсмея. Искаше ми се да я попитам дали не и е досадно винаги да е права. Но ми се струваше, че знам какъв ще бъде отговорът й.
— Е, какъв е предвиденият финал? — попитах аз.
— Има ли значение? — усмихна ми се жената. — Това, което ще се случи. Това, което ще направиш. Но мога да ти кажа дали ще ти хареса.
Осъзнах, че не искам да го чувам; не исках да чувам нищо, което тя можеше да ми каже, никакви предвиждания, които си мислеше, че може да направи. Те не знаеха, че Ксандър беше скрил артефакта, че Кай може да пише, че дядо ми беше дал онези стихотворения.
Какво друго не знаеха?
— Казахте, че сте планирали всичко през цялото време — обадих се внезапно, защото инстинктът ми казваше, че трябва да се уверя в нещо. — Казахте ми, че вие сте включили Кай в Системата на Подбора?
— Да — отговори тя. — Ние го направихме.
Този път я погледнах внимателно точно в мига, в който го казваше, и тогава го видях. Леко потрепване на мускула на челюстта й, леко свиване на очите, почти недоловима промяна в интонацията на гласа й. Не й се налагаше често да лъже; никога не е била Отклонение, така че нямаше голяма практика в лъжите. Не можеше да контролира лицето си абсолютно неподвижно както Кай, докато играеше на игрите и знаеше какво трябва да направи, независимо дали изборът беше да спечели, или да загуби.
И въпреки че й беше казано как да играе, тя не знаеше какви карти държеше.
Не знаеше кой беше включил Кай в Системата на Подбора.
Ако не го бяха направили Служителите, кой беше?
Погледнах я отново. Тя не знаеше и дори не се вслушваше в собствените си думи. Ако почти невъзможното вече се беше случило веднъж — за мои Партньори да бъдат подбрани две момчета, които вече познавах, то можеше да се случи отново.