Можех да го намеря.
Изправих се, за да си тръгна. Мисля, че усетих мириса на приближаващия дъжд, въпреки че в небето не се виждаха никакви облаци, и тогава си спомних. Все още имах една непрочетена част от историята на Кай.
31.
Ксандър седеше на стъпалата пред нашата къща. Често беше седял тук през изминалите лета, а и позата, която беше заел, ми беше до болка позната. Изпънати крака, подпрени лакти на стъпалото зад гърба му. Сянката, която хвърляше, беше по-малка заради лятното слънце — една по-прибрана, по-тъмна негова версия, падаща до истинския Ксандър.
Наблюдаваше ме, докато вървях по пътеката, и когато приближих, видях, че болката все още беше там, в очите му, черна сянка зад синевата.
Почти ми се искаше червената таблетка да можеше да заличи повече от последните дванайсет часа за Ксандър. За да не си спомня какво му бях казала и колко болка му бях причинила. Почти. Но не съвсем. Макар от истината да ни бе заболяло и двамата, не виждах как бих могла да му дам нещо различно. Това беше всичко, което имах, и той заслужаваше да го получи.
— Чаках те — каза Ксандър. — Чух за семейството ти.
— Бях в Града — отвърнах аз.
— Ела, седни до мен.
Поколебах се — дали имаше наистина това предвид? Дали искаше да приседна до него, или просто разиграваше представление за някого, който можеше да ни гледа? Ксандър не откъсваше поглед от мен, чакаше.
— Моля те.
— Сигурен ли си? — попитах аз.
— Да — каза той и вече знаех, че наистина го желае. Болеше го. Мен също ме болеше. Внезапно ми хрумна, че може би това е част от всичко, за което избираме да се борим. Чия болка да можем да почувстваме.
Не беше минало много време от Тържеството на Подбора, но бяхме различни, лишени от красивите си дрехи, от артефактите си, от вярата си в Системата на Подбора. Стоях там и си мислех. Колко много неща се бяха променили. Колко малко знаехме за своя свят.
— Ти винаги ме караш да говоря пръв, забелязала ли си? — попита Ксандър с лека усмивка на лицето. — И накрая винаги печелиш споровете ни.
— Ксандър… — Седнах долу и се наместих до него.
Той ме прегърна, а после и двамата сведохме главите си и ги отпуснахме на рамото на другия. Въздъхнах, толкова силно, че беше по-скоро подръпване — така голямо беше облекчението, което изпитах. Колко хубаво беше някой да те държи така. И не го правехме заради Обществото, което можеше да ни наблюдава. За мен поне беше истинско. Ксандър щеше да ми липсва толкова много.
Известно време никой от нас не каза нищо; просто гледахме нашата улица заедно за последен път. Можех и да се върна някой ден, но нямаше да живея тук. След като си със статут на Преселен, не можеш да се върнеш, освен за посещения на близки и приятели. Рязкото отсичане на връзките е най-добро. А аз щях да направя най-рязкото отсичане от всички, когато тръгнех да търся Кай. Това беше Нарушение, за което никой нямаше да може да си затвори очите и да прости.
— Чух, че тръгвате утре — каза Ксандър и аз кимнах, главата ми почти се удари в лицето му. — Трябва да ти кажа нещо.
— Какво?
Погледнах напред, тъй като усетих, че рамото му помръдва под ризата на униформата, докато той променяше леко позата си, но не се отдръпнах от него. Какво ли щеше да ми каже? Че не може да повярва как съм го предала? Че му се иска да е бил подбран за друго момиче? Заслужавах да го чуя, но не мислех, че той ще ми каже тези неща. Не и Ксандър.
— Спомням си какво се случи тази сутрин — прошепна той в ухото ми. — Знам какво стана с Кай.
— Как? — отдръпнах се рязко, за да го погледна в очите.
— Червените таблетки не ми действат — продължи да шепне той, за да го чувам само аз. Погледна надолу по улицата, към къщата на Маркъм. — Те не действат и на Кай.
— Какво? — как беше възможно тези толкова различни момчета да бъдат свързани по такъв неочакван, странен начин? Може би всички бяхме свързани, просто вече не знаехме как да видим това. — Разкажи ми.
Ксандър все още се взираше в малката къща е жълти капаци на прозорците, където Кай беше живял допреди няколко часа. Където Кай беше наблюдавал света и се беше учил да оцелява. Ксандър му беше предал някои от тези уроци дори без да подозира. А може би и самият Ксандър се беше учил от Кай.
— Преди много време го предизвиках да я вземе — каза той спокойно. — Беше тогава, когато за пръв път дойде в нашия квартал. Държах се приятелски с него, но всъщност ревнувах. Забелязах как го гледаш.