— Така ли?
Не си спомнях такова нещо, но внезапно закопнях да е прав. Надявах се част от мен да се е влюбила в Кан, преди някой друг да ми беше казал да го направя.
— Не е спомен, с който се гордея — продължи Ксандър. — Веднъж му предложих да дойде да плува с мен и по пътя му казах, че знам за артефакта му. Знаех, защото няколко дни преди това го засякох в съседния квартал — връщах се от един приятел там — и видях как го използва, като се опитваше да открие посоката, в която беше неговата къща. Беше много предпазлив. Мисля, че това сигурно е бил единственият път, в който го е носел навън със себе си, но беше лошо съвпадение. Видях го.
Тази картина почти разби сърцето ми; тази друга страна на Кай, която никога не бях виждала. Кай — загубен сред чуждите къщи. Кай, поемащ рискове. Колкото и да ми беше близък, колкото и да го обичах, все още имаше части от него, които не познавах. Не беше ли така с всички, дори и с Ксандър? Никога не бих могла да си представя, че може да постъпи така жестоко.
Предизвиках го да открадне две червени таблетки отнякъде. Мислех, че е невъзможно. Казах му, че ако не ги донесе на следващия ден при басейна, за да докаже, че може да го направи, ще кажа на всички за компаса — артефакта му — и Патрик ще си има проблеми.
— Какво направи той?
— Познаваш Кай. Не би рискувал нещо да застраши чичо му — после Ксандър започна да се смее. Шокирана, стиснах ръцете си в юмруци. Да не би да мислеше, че това е забавно? Какво в тази история би могло да го разсмее? — И Кай беше взел таблетките. Познай от кого ги беше откраднал? — Ксандър продължаваше да се смее. — Предположи.
— Не знам. Ти ми кажи.
— От моите родители — спря да се смее така внезапно, както беше започнал. — Разбира се, тогава не ми беше никак забавно. Същата вечер родителите ми бяха ужасно притеснени, защото червените им таблетки бяха изчезнали. Знаех какво е станало, но не можех да кажа нищо. Не можех да кажа на никого какво бях накарал Кай да направи. — Ксандър сведе поглед надолу и забелязах, че в ръката си държи голям кафяв хартиен плик. Сетих се за историята на Кай. В момента чувах още една част от нея. — Настана голяма каша. Дойдоха Служители, претърсваха навсякъде. Не знам дали си спомняш за това.
Поклатих глава. Не помнех.
— Провериха ни дали не сме погълнали таблетките и някак си знаеха, че не сме го направили, а и родителите ми бяха много убедителни, когато казваха, че нямат никаква представа какво е станало. Бяха напълно паникьосани. Най-накрая Служителите решиха, че сигурно те са изгубили таблетките си по-рано същата седмица, когато бяха плували, и просто са били небрежни и не са го забелязали досега. Никога преди това не бяха създавали проблеми, затова не им беше приписано Нарушение. Само ги порицаха публично.
— Кай е направил такова нещо? Взел е таблетките от родителите ти?
— Да — Ксандър си пое дълбоко дъх. — На следващия ден отидох у тях, готов да го разкъсам на парчета. Той стоеше на стъпалата отпред и ме чакаше. Когато ме видя, ми протегна двете червени таблетки — просто така, пред всички, които можеха да ни видят. Разбира се, бях толкова уплашен, че ги грабнах моментално от ръката му и го попитах какво се опитва да направи. Тогава той ми каза, че човек не бива да си играе с живота на другите хора. — Ксандър потръпна засрамен от спомена. — И добави, че можем да започнем отново, ако искам. Трябваше само да вземем по една от таблетките, всеки от нас. Обеща ми, че няма да пострадаме.
— Това е било жестоко от негова страна — казах аз изненадана, но Ксандър поклати глава.
— Той знаеше, че ханчето няма да има ефект върху него; не знам как, но го знаеше. Мислеше обаче, че ще подейства на мен. Мислеше, че ще забравя колко ужасно съм се държал, и ще можем да започнем на чисто.
— Колко ли още хора се разхождат наоколо и се преструват, че червените таблетки им действат, макар да не е така? — зачудих се аз.
— Може да са много, всички, които не желаят да се забъркват в проблеми — Ксандър ме погледна изпитателно. — Очевидно и върху теб нямат ефект.
— Моят случай е по-различен — отвърнах, но не исках да му разказвам цялата история. Той вече носеше товара на достатъчно от моите тайни.
Ксандър ме гледа известно време с очакване, но когато не казах нищо повече, продължи:
— Стига сме говорили за таблетките. Имам подарък за теб. Прощален подарък — подаде ми плика и ми прошепна: — Не го отваряй сега. Сложих вътре някои неща, за да ти напомнят за квартала ни, но истинският подарък са няколко сини таблетки. В случай, че трябва да тръгнеш на друго дълго пътешествие.