Станах сериозна. Беше ми нужно цялото това време, за да разбера какво искаше да ми каже дядо. Защо не беше поискал да запазят пробата му, защо не бе пожелал възможността да живее вечно по нечии чужди правила.
— Защото става дума за това да можеш да избираш сам. Това е смисълът, нали? И сега това е много по-голямо от самите нас.
Ксандър ме погледна.
— Знам.
Може би за него винаги е било така, защото той виждаше повече, знаеше повече, от години. Също като Кай.
— Колко пъти? — прошепнах му аз.
Той поклати глава, объркан.
— Колко пъти всички сме вземали червените таблетки, без да помним, че сме го правили?
— Веднъж, поне доколкото знам. Не ги използват често при гражданите. Бях сигурен, че ще ни накарат да ги вземем, след като синът на Маркъм умря, но не го направиха. Но имаше един ден, в който съм почти сигурен, че всички в квартала ни ги взеха.
— Аз взех ли?
— Не знам — каза той. — Не съм те видял да го правиш. Няма как да знам.
— Какво стана?
Ксандър тръсна глава категорично и ми прошепна:
— Няма да ти кажа.
Не настоявах. И аз не му бях казала всичко — за целувката на Хълма, за стихотворенията — и не можех да го моля да прави нещо, което не бях направила за него. Казването на истината е трудно равновесие: колко да споделиш, колко да запазиш, кои истини ще промениш малко, но все пак ще запазиш, и кои ще отсечеш дълбоко, за да спестиш болката на другия.
Затова просто махнах с ръка към плика.
— Какво друго сложи вътре? Освен таблетките?
Той сви рамене.
— Не много. По-скоро се опитвах да прикрия таблетките сред разни неща. Няколко цветчета от новорози, като онези, които садихме заедно. Няма да изтраят дълго. Копие от една от Стоте картини, за която преди време прави доклад. И тя няма да се запази дълго време. — Беше прав; хартиите, на които се принтираха съобщенията и рисунките от портала, бързо се разпадаха. Ксандър ме погледна натъжено. — Трябва да използваш всичко в близките месеци.
— Благодаря ти. Аз не ти нося нищо — всичко стана толкова бързо тази сутрин… — замълчах смутено. Защото бях използвала цялото си свободно време за Кай. Отново избрах него пред Ксандър.
— Всичко е наред — каза той. — Но може би…
Погледна ме в очите и разбрах какво иска. Целувка. Въпреки че знаеше за Кай. С него все още бяхме свързани; това щеше да бъде нашата раздяла. Вече знаех каква ще бъде целувката ни, колко сладък ще е нейният вкус. Тя щеше да означава за Ксандър това, което означаваше целувката ни с Кай за мен. Щеше да го крепи.
Но не мислех, че можех да му я дам.
— Ксандър…
— Недей, разбирам — каза той и се изправи.
Аз също станах. Той ме придърпа към себе си и ме стисна силно. Прегръдката му беше топла и сигурна, и добра, каквато винаги е била.
Бяхме се вкопчили един в друг здраво.
След това той се откъсна от мен и тръгна по алеята, без да каже нито дума повече. Не се обърна назад. Но аз го гледах. Гледах го по целия път до дома му.
Пътуването до новото ни местожителство беше сравнително лесно: качихме се на влака до Градския център, после взехме влака за дълги разстояния за Фермерските земи на провинция Кея. Повечето от вещите ни се побраха в по един малък куфар; малкото неща, които не можеха да се вместят, щяха да ни бъдат изпратени по-късно.
Докато четиримата се отправяхме към спирката на въздушния влак, съседи и приятели излязоха от къщите си, за да се сбогуват с нас. Знаеха, че сме Преселени, но не знаеха защо; не се смяташе за уместно да се задават такива въпроси. Щом стигнахме до края на улицата, видяхме нова табела: Кварталът на цветята. Без дърветата и без името си, стария ни квартал вече наистина го нямаше. Като че ли никога не беше съществувал. Семейство Маркъм ги нямаше. Нас ни нямаше. Всички други щяха да живеят в Квартала на цветята. Работниците дори бяха засадили допълнително новорози в цветните лехи.
От бързината, с която Кай беше изчезнал, с която Патрик и Айда бяха изчезнали, с която ние щяхме да изчезнем, ме побиха студени тръпки. Сякаш никога не бяхме живели тук. Сякаш ни нямаше. И внезапно си спомних времето, когато бях малка и гледах през прозореца на въздушния влак към къщата ни в Каменния квартал и всички имахме алеи от плоски квадратни камъни, водещи към домовете ни.
Случвало се е и преди. Този квартал продължаваше да си мени името. Какви други ужасни неща лежаха под повърхността му? Какво бяхме погребали под камъните и дърветата, под розите и къщите? Този път, за който Ксандър не поиска да ми каже, когато всички бяхме взели червените таблетки — какво ли беше станало? Когато другите хора си тръгваха, къде отиваха в действителност?