Те не знаеха как да пишат имената си, но аз можех и щях да пиша моето отново и отново някъде, където щеше да се запази за дълго време. Щях да намеря Кай и после щях да открия и това място.
След като се качихме във въздушния влак за дълги разстояния, мама и Брам почти веднага заспаха, изтощени от емоции и цялото напрежение, свързано с пътуването.
Струваше ми се странно след всичко случило се, че именно подчинението на мама беше причина за нашето Преселване. Тя знаеше прекалено много и го беше признала в доклада си. Не би могла да постъпи другояче.
Пътуването беше дълго, а във влака имаше и други пътници. Не войници като Кай. Те пътуваха в отделни влакове. Имаше обаче няколко изморени семейства, които приличаха на нашето, група от Самотници, които се смееха и разговаряха въодушевено за работата си, и — в последното купе — няколко момичета, приблизително на моя възраст, които отиваха на работна бригада. Наблюдавах ги с любопитство; това бяха момичета, които не бяха получили постоянни работни назначения и сега трябваше да обикалят известно време на различни места, където имаше нужда от тях. Някои изглеждаха тъжни и оклюмали, разочаровани, други се взираха през прозорците с интерес. Улових се, че гледам към тях по-често, отколкото би трябвало. Би трябвало да не зяпаме така други хора. Трябваше да се концентрирам върху задачата си — да намеря Кай. Вече имах необходимото: сини таблетки, артефакта, наречен компас, информацията за реката Сизиф, спомена за дядо, който не си отиде кротко в тъмнината…
Татко забеляза, че гледам момичетата. Докато мама и Брам спяха, той ми каза тихо:
— Не си спомням какво стана вчера. Но знам, че семейство Маркъм напусна квартала, и мисля, че това сигурно те е наранило.
Опитах се да сменя темата. Погледнах към спящата ми майка.
— Защо не я накараха си вземе червената таблетка? Тогава нямаше да ни се налага да си тръгваме.
— Червената таблетка? — попита татко изненадано. — Те са само за извънредни ситуации. Тази не е такава. — После ме шокира, като каза повече. Говореше ми като на възрастен човек; нещо повече — като на равен. — Аз съм сортировчик по природа, Касия. В цялата информация, която ми подават, има нещо погрешно. В начина, по който ни взеха артефактите. В пътуването на майка ти до другите Разсадници. Дупката от вчера в паметта ми. Нещо не е наред. Те губят войната, но не мога да кажа кой е врагът — хората от тази страна на границата или тези от другата. Навсякъде има белези, че нещо се пропуква.
Кимнах. Кай ми беше казал почти същото.
Но татко продължи.
— Забелязах и други неща. Мисля, че си влюбена в Кай Маркъм. Мисля, че искаш да го намериш, независимо какво ще ти струва това.
Гласът му затихна.
Погледнах отново към мама. Сега очите й бяха отворени. Тя ме гледаше с любов и разбиране и в този миг осъзнах: тя знаеше какво прави татко. Знаеше какво искам аз. Знаеше и въпреки че не беше унищожавала тъканна проба, нито беше обичала някого, който не беше подбран за неин Партньор, тя все пак ни обичаше. Макар че ние бяхме направили тези неща.
Татко винаги беше нарушавал правилата заради хората, които обича, точно както мама винаги ги спазваше по същата причина. Може би и заради това си пасваха така съвършено. Можех да вярвам в любовта на родителите си. Осъзнах, че това е нещо много голямо, в което да вярваш, нещо много голямо, което можеш да притежаваш, независимо какво се случва.
— Не можем да ти дадем живота, който желаеш — каза баща ми; очите му преливаха от сълзи. Погледна към майка ми и тя му кимна да продължи. — Така ни се иска да можем. Но можем да ти помогнем, да ти дадем шанс да решиш сама какъв живот искаш.
Затворих очи и помолих ангелите, Кай и дядо за сила. После ги отворих и погледнах решително към татко.
— Как?
32.
Ръцете ми са в пръст; тялото ми е уморено, но не позволявам работата да ме откъсне от мислите ми. Защото това искат Служителите тук: работниците трябва да работят, а не да мислят.
„Не си отивай кротко в тъмнината.“
Затова се боря. Боря се по единствения начин, който знам — като мисля за Кай, макар той да ми липсва до болка. Боли ме толкова много, че не съм сигурна колко още ще издържа. Поставям семената в земята и ги покривам с пръст. Дали ще поникнат и ще прострат стъблата си към слънцето? Дали нещо ще се обърка и те никога няма да излязат на повърхността, никога няма да се превърнат в това, което им е предопределено, и просто ще си останат тук, гниещи в земята? Мисля за него, мисля за него, мисля за него…