Мисля за всички нас. Мисля за Брам. За мама и татко. Научих нещо за любовта от всичко, което се случи — за любовта, която изпитвах към Кай, за любовта си към Ксандър и за любовта, която споделяхме в семейството ми. Когато стигнахме до новия си дом, родителите ми настояха да бъда изпратена на тримесечна наказателна работна бригада, защото съм показвала признаци на недисциплинираност и недоволство от обществения ред. Служителите в селището провериха данните ми; те съвпадаха с твърденията на родителите ми. Баща ми спомена конкретна трудова дейност, която според него щяла да ме върне в правилния път: обработване на земята в по-сурови условия и по-специално — засаждане на експериментална зимна култура в една от Западните провинции по течението на река Сизиф. Той, Ксандър и мама ме информират за всичко, което научават по някакви свои неведоми пътища за Кай. Тук съм по-близо до него; чувствам го.
Мисля за Ксандър. Можехме да бъдем щастливи, знам го, и това е знанието, което ми носи най-много мъка. Можех да държа ръката му, топла и силна, щяхме да имаме това, което имаха родителите ми, и можеше да бъде прекрасно. Щеше да бъде прекрасно.
Не сме оковани с вериги. Но няма и къде да отидем. Съсипват ни с работа; не ни бият, нито ни нараняват по някакъв начин. Просто ни изтощават.
Наистина съм изтощена.
Когато обаче си помисля, че може да се предам след всичко това, си спомням последната част от историята на Кай, частта, която най-накрая прочетох, преди да напуснем дома си завинаги.
Касия, пишеше най-отгоре на страницата с високи и смели букви, така извити, че превръщаха името ми в нещо красиво, нещо повече от дума. В обяснение в любов, в част от песен, в произведение на изкуството, сътворено от неговите ръце.
На салфетката имаше само една рисунка на Кай. И той се усмихваше. Усмивка, в която откривах и двете му лица — онзи, който беше някога, и този, в който се беше превърнал. Ръцете му отново бяха празни, отворени и леко прострени напред. Към мен.
Касия.
Сега вече знам кой е истинският ми живот, независимо какво ще се случи с нас.
Животът ми с теб.
По някаква причина това, че дори един човек на този свят знае моята история, променя всичко. Може би е както се казва в стихотворението. Може би това е моят начин да не си отида кротко. Да не се предам.
Обичам те.
Трябваше да изгоря и този лист, но огънят не можеше да заличи това обичам те. То грееше като червените пламъци в сърцето ми, като ново начало.
Без историята на Кай и без думите от стихотворенията и може би щях да се предам. Но аз мисля за моите думи и за скритите на тайно място компас и сини таблетки, за семейството си и за Ксандър, които ми изпращат съобщения по портала в трудовия лагер. Казват ми, че продължават да търсят; казват ми, че няма да спрат да ми помагат.
Понякога, когато се вглеждам в бледите семена, които разпръсвам в черната пръст, си спомням за нощта на моя Подбор — как си представях, че мога да летя. И сега мракът под мен не ме притеснява, нито звездите над главата ми. Мисля си как най-добрият начин да полетиш може би е с шепи, пълни с пръст, за да си спомняш винаги откъде си дошъл и колко е трудно понякога дори само да ходиш по тази земя.
Вглеждам се и в ръцете си, които рисуват фигури в пръстта по собствено желание, по моя воля — мои думи. Трудно е и все още не съм много добра в това. Изписвам ги в пръстта, в която засаждам семената, и после ги утъпквам, изкопавам дупки в тях, хвърлям семената и чакам да видя дали ще пораснат. Крада парчета черно обгорено дърво и пиша с него върху салфетка. После още едно; а след това ръката ми уж небрежно минава върху пламъците, пуска салфетката вътре и думите ми умират. Пепел и пустота.
Думите ми никога не живеят дълго. Трябва да ги унищожа, преди някой да ги види.
Но! Аз ги помня. Всичките. По някаква причина, щом ги напиша, ми е по-лесно да ги запомня. Всяка дума, която изписвам, ме доближава по-близо до правилните. И когато отново видя Кай — което съм убедена, че ще се случи — ще прошепна моите думи в ухото му, ще ги прошепна на устните му. И те ще се превърнат от пепел и пустота в плът и кръв.
Обществото ги обвързва! Любовта ги освобождава!