Погледите на другите се спираха върху нас, задържаха се за миг, после отскачаха встрани и пак се връщаха.
Не бях свикнала с това. Ксандър и аз бяхме нормални, здрави граждани, част от тази група. Не бяхме аутсайдери, не бяхме различни.
В този момент обаче се чувствах различна, отделена от всички, сякаш между мен и останалите се беше издигнала тънка, но висока стена. Можехме да се виждаме през нея, но не и да я пресечем.
— Добре ли си? — попита ме Ксандър.
Прекалено късно осъзнах, че е трябвало да реагирам на коментара му и да го попитам кое указание е намерил за интересно. Ако не се стегнех скоро, щеше да разбере, че нещо не е наред. Познавахме се от дълго време и усещахме промените в настроенията си.
Ксандър ме хвана за лакътя, докато завивахме зад ъгъла и излизахме от очертанията на нашия квартал. Повървяхме още малко и той спусна ръката си по-надолу и преплете пръсти с моите. Наведе се към ухото ми.
— В едно от указанията пишеше, че ни е позволено да демонстрираме физическа близост. Ако искаме.
И аз го исках. Дори с цялото напрежение, което изпитвах, допирът на ръката му, усещането, че нищо не ни разделя, беше нещо ново и изключително приятно. Бях изненадана, че Ксандър прави всичко толкова естествено. Просто му идваше отвътре. И докато вървяхме, разпознах емоцията, изписана по лицата на някои от момичетата, които ни гледаха. Беше завист, чиста завист. Отпуснах се леко, защото можех да разбера това чувство. Никоя от нас дори не си беше помисляла, че може да има лъчезарния, чаровен и умен Ксандър. Всички знаехме, че той ще бъде подбран за някое друго момиче в друг град, в друга провинция.
Но се оказа, че сме сгрешили. Той беше подбран за мен.
Пръстите ни останаха сплетени, докато вървяхме към Игралния център. Може би, ако не го пуснех, щях да докажа, че ни е предопределено да бъдем заедно, да бъдем Партньори. Че другото лице на екрана не означава нищо; че е било просто моментна неизправност в микрокартата.
Само че имаше още нещо. Лицето, което видях, не само не беше лицето на Ксандър.
А на друго момче. Което също познавах.
5.
Тук ще има турнир по шах — каза Ксандър и посочи масата за игра в центъра на залата. Очевидно другите младежи в квартала се чувстваха въодушевени като нас заради свободните занимания в събота вечер, защото Игралният център беше препълнен с хора. Повечето ни приятели също бяха тук. — Искаш ли да участваш, Касия?
— Не, благодаря — казах аз. — Предпочитам да гледам.
— А ти? — попита той Ем, най-добрата ми приятелка.
— Ти отивай — каза тя, а после и двете се разсмяхме, когато го видяхме как доволно се ухили и направо хукна, за да даде картата си за сканиране на Служителя, надзираващ игрите. Ксандър винаги беше такъв — абсолютно ентусиазиран, желаещ да участва във всичко. Спомних си как играехме заедно като малки, как и двамата се отдавахме на игрите и правехме всичко възможно, за да спечелим.
Запитах се кога спрях да харесвам тези забавления. Трудно ми беше да си спомня.
Ксандър се настани на масата и каза нещо, което накара всички наоколо да се разсмеят. Усмихнах се. Наистина беше по-забавно да го наблюдаваш, отколкото сам да играеш. А и шахът беше една от най-любимите му игри от миналото. За нея бяха нужни умения, качества, не просто случайност, а той харесваше именно това.
— Е? — каза Ем закачливо, а звуците от смеха и говора наоколо заглушиха думите й така, че само аз можех да ги чуя. — Как е? Да познаваш Партньора си?
Знаех, че ще ме попита това; знаех, че всички искат да разберат същото. Отговорих по единствения възможен начин. Казах й истината.
— Това е Ксандър. Чудесно е.
Ем кимна с разбиране.
— През цялото това време никой от нас не мислеше, че е възможно да бъдем събрани с някого от приятелите си — каза тя. — А сега то се случи.
— Знам.
— И то с Ксандър — продължи Ем. — Той е най-добрият от всички нас. — Някой я повика и тя се запъти към друга маса.
Ксандър вдигаше сивите фигури и ги местеше по сивите и черни квадрати по дъската. Повечето цветове в Игралния център бяха мрачни: сивите стени, кафявите униформи на учениците, тъмносините униформи на тези, които вече бяха получили постоянно работно назначение. Яркостта и цветовете в залата идваха от самите нас: от нюансите на косите ни, от смеха ни. Когато Ксандър постави последната си фигура на дъската, погледна през масата към мен и каза високо на глас:
— Ще спечеля тази партия в чест на моята Партньорка. — Всички се обърнаха да ме погледнат, а той се ухили пакостливо.