— Виж порцелана — каза баща ми, когато открихме местата си на една от масите в залата. — Напомня ми на парчетата „Уеджууд“1, които намерихме миналата година…
Майка ми ме погледна и изви очи нагоре в престорена гримаса. Дори на Тържеството на Подбора баща ми не можеше да се удържи да не коментира тези неща. Той прекарваше месеци наред в близките околности, които бяха възстановени и превърнати в нови Райони за обществена употреба. Претърсваше ги за реликви от общества, не толкова отдалечени в миналото, колкото изглеждаше на пръв поглед. Сега например работеше по особено интересен реставрационен проект; стара библиотека. Татко сортираше предмети, които Обществото беше отбелязало като ценни, и отделяше онези, които не отговаряха на изискванията.
Но след това се разсмях, защото мама също не се удържа и направи коментар за цветята, тъй като те влизаха в нейната област на интереси — тя работеше в Разсадника.
— О, Касия! Виж онези в средата! Лилии… — Стисна ръката ми.
— Моля, седнете — обърна се към всички ни Служителката от подиума. — Вечерята ще бъде сервирана.
Беше направо смешно колко бързо заехме местата си. Защото може и да се възхищавахме на порцелана и цветята и да бяхме тук заради Подбора, но освен това нямахме търпение да опитаме храната.
— Казват, че храната, която сервират на кандидатите по време на Подбора, винаги е пропиляна — обърна се към нас мъж с добродушно и приветливо лице, седящ на срещуположната страна на масата. — Толкова са развълнувани, че не успяват да хапнат нито залък.
Беше прав; едно от момичетата по-надолу на нашата маса, облечено в розова рокля, гледаше втренчено в чинията си, без да опита нищо.
Аз обаче нямах този проблем. Не че се тъпчех, но пробвах от всичко — печените зеленчуци, овкусеното месо, свежата салата и мекото сирене. Топлият лек хляб. Храната сякаш танцуваше, все едно знаеше, че това е нещо повече от тържествена вечеря, че е нещо като бал. Сервитьорите плъзгаха чиниите на масата с грациозни движения. Ястията бяха украсени с билки и гарнитури — накипрени също като нас. Вдигахме белите платнени салфетки, сребърните вилици и сияйните кристални чаши с високи столчета, инстинктивно следвайки ритъма на музиката.
Баща ми се усмихна доволно, когато в края на вечерята сервитьорът постави пред него чиния с парче шоколадова торта със сметана.
— Прекрасно — прошепна той толкова тихо, че само майка ми и аз можехме да го чуем.
Мама се разсмя леко, пошегува се с него за тази му слабост, а той се протегна и я хвана за ръката.
Щом опитах от тортата, разбрах причината за ентусиазма му — вкусът й беше богат, но не прекалено натрапчив, дълбок и тъмен, ароматен. Беше най-вкусното нещо, което някога бях яла след традиционната вечеря за Зимния празник преди месеци. Искаше ми се Брам да може да опита малко от тортата и за секунда си помислих дали да не му запазя малко парченце. Но нямаше как да го направя. Не можеше да се побере в пудриерата ми, а щеше да бъде много лоша проява да я скрия в чантата на майка ми. Не че тя щеше да се съгласи. Мама никога не нарушаваше правилата.
Не можех да му запазя парченце за по-късно. Тортата беше само за мен, сега или никога.
Тъкмо пъхах последната хапка в устата си, когато говорителят каза:
— Готови сме да обявим подбраните двойки.
Преглътнах изненадано и за миг изпитах неочакван яд: не успях да се насладя пълноценно на изумителната торта.
— Лея Аби.
Лея въртеше бясно гривната си, докато се изправяше, за да види лицето, което щеше да се появи на екрана. Стараеше се обаче да държи ръцете си ниско долу, така че момчето, което щеше да зърне за пръв път в някоя друга Градска община своята партньорка, да види само красивото русо момиче, а не и притеснените ръце, въртящи и извиващи тази гривна. Странно е как се вкопчваме в парченцата от миналото, когато очакваме бъдещето си.
1
„Уеджууд“ — най-старата и реномирана марка английски порцелан. Фирмата е основана през 1759 г. от Джозая Уеджууд, който създава фин порцелан с цвят на сметана. Марката е синоним на „английски порцелан“. — Б.пр.