Има система, естествено, за Подбора на партньорите. Във всички сгради на Общините, изпълнени с хора, из цялата страна двойките се обявяват по азбучен ред според последните имена на момичетата. Изпитвах леко съжаление към момчетата, които нямаха никаква представа кога ще чуят името си и кога трябва да се изправят, за да видят момичето в другата Община, което ще бъде тяхната партньорка. Тъй като последното ми име е Рейес, щях да се падна някъде в края на средата. В началото на края.
На екрана проблесна лице на момче, русо и красиво. То се усмихна, когато видя лицето на Лея на своя екран там, където беше, и Лея също се усмихна.
— Джоузеф Петерсън — каза говорителят. — Лея Аби, Джоузеф Петерсън беше подбран за твой Партньор.
Водещата на нашата церемония донесе на Лея малка сребриста кутия; на екрана се виждаше, че същото ставаше и при Джоузеф Петерсън. Когато Лея седна на мястото си, погледна към кутията замечтано, сякаш искаше да я отвори веднага. Не я винях. В кутията имаше микрокарта с пълната информация за нейния Партньор. Всички получавахме такива. По-късно в кутиите се съхраняваха пръстените за Брачния договор.
На екрана отново се появи стандартното изображение: снимка на момче и момиче, усмихващи се един на друг, ярки светлини, Служител в бяло сако на заден фон. Макар че Обществото се стараеше Подборът да протече колкото се може по-ефективно, все пак имаше моменти, когато екранът угасваше и се появяваше общата снимка, което означаваше, че всички чакахме някъде нещо да се случи. Толкова беше сложно — Подборът; отново си припомних заплетените стъпки на танца на сватосването, който хората някога са играели. Сега само Обществото можеше да създава хореографията на този танц.
Снимката проблесна отново.
Говорителят обяви друго име; друго момиче се изправи.
Скоро все повече и повече хора имаха пред себе си малки сребристи кутии. Някои ги поставиха върху белите покривки на масите пред себе си, но повечето ги държаха много грижливо в скута си, нежелаещи да пуснат бъдещето си толкова скоро след като го бяха получили.
Не виждах някое друго момиче да носи зелена рокля като мен. Нямах нищо против. Допадаше ми мисълта, че поне за една нощ не приличам на никого другиго.
Чаках, в едната си ръка стисках пудриерата, с другата държах ръката на майка ми. Дланите й бяха потни. За пръв път си дадох сметка, че и тя, и баща ми бяха нервни.
— Касия Мария Рейес.
Беше мой ред.
Изправих се, пуснах ръката на мама и се обърнах към екрана. Усещах как сърцето ми бие и се изкушавах да извивам ръцете си като Лея, но останах неподвижна, с вдигната брадичка и вперени в екрана очи. Гледах и чаках, твърдо решена момичето, което моят Партньор щеше да види на своя екран някъде там, да бъде уравновесено, спокойно и очарователно, най-добрият образ на Касия Мария Рейес.
Но нищо не се случи.
Стоях и гледах екрана, секундите минаваха и аз можех само да стоя неподвижно и да продължавам да се усмихвам.
Из залата се понесе шепот. С ъгълчето на окото си видях как мама се протяга, за да ме хване отново за ръката, но после се дръпна.
Момичето в зелена рокля пред екрана чакаше, сърцето му биеше до пръсване.
Аз.
Екранът беше тъмен и оставаше такъв.
Това можеше да означава само едно нещо.
2.
Шепотът се надигна около мен като ято птици, удрящи с криле под купола на Общината.
— Твоят Партньор е тук тази вечер — каза водещата, усмихвайки се. Хората в залата също започнаха да се усмихват, шумът стана по-висок. Обществото ни е толкова обширно. Градовете ни са толкова много, че вероятността идеалният за теб партньор да бъде в твоя град е минимална. Бяха минали доста години, откакто подобно нещо се беше случвало тук.
Тези мисли се блъскаха в съзнанието ми и за миг затворих очи, защото внезапно осъзнах какво означава това за мен — не в някакъв абстрактен смисъл, а точно за мен, за момичето в зелената рокля. Може би познавах своя Партньор. Може би ходеше в същата гимназия, която посещавах и аз, може би беше някой, когото виждах всеки ден, някой…
— Ксандър Томас Кароу.
Ксандър се изправи на своята маса. Море от вперени лица и бели покривки, от искрящи кристални чаши и сияещи сребристи кутии се простираше между нас.
Не можех да повярвам.
Сънувах. Хората извърнаха лица към мен и към хубавото момче в тъмен костюм и синя вратовръзка. Не ми се струваше реално, докато Ксандър не ми се усмихна. Помислих си — познавам тази усмивка — и внезапно и аз се усмихнах, и бурята от ръкопляскания и ароматът на лилии ме убеди напълно, че това наистина се случва. Сънищата не миришат и звуците в тях не са толкова силни. Наруших малко протокола, като помахах с ръка към Ксандър, и неговата усмивка стана още по-широка.