Водещата заговори отново:
— Беше важна вечер и става късно. Можете да прочетете указанията за ухажването и по-късно, в друг ден. Разполагате с достатъчно време.
Беше права. Именно това ни даваше Обществото: време. Живеехме по-дълго и по-добре от всички граждани в историята на света. И до голяма степен това се дължеше на Системата на Подбора, която произвеждаше физически и емоционално здрави поколения.
И аз съм част от всичко това.
Майка ми, баща ми и родителите на Ксандър не спираха да ахкат и коментират колко прекрасно е станалото, докато слизахме заедно по стъпалата на Общината. Ксандър се наведе към мен и каза:
— Човек може да помисли, че те са уредили всичко.
— Още не мога да повярвам.
Чувствах се превъзбудена и леко замаяна. Не можех да повярвам, че това съм аз, момичето с красивата зелена рокля, държащо злато в едната си ръка и сребро в другата, крачещо до най-добрия си приятел. Момчето, подбрано за него. Партньорът му.
— Аз мога — каза Ксандър, закачайки се с мен. — Всъщност знаех го от самото начало. Затова не бях нервен.
Реших да не му оставам длъжна.
— О, и аз знаех. И затова бях нервна.
Смяхме се толкова много, та никой от двамата отначало не забеляза, че въздушният влак беше пристигнал, и после настъпи кратък момент на сепване и осъзнаване, докато Ксандър ми подаваше ръка, за да се кача.
— Ето, заповядай — каза той със сериозен тон. В първия миг не знаех какво да направя. Докосването ни вече носеше някакъв друг смисъл, а и двете ми ръце бяха заети. После Ксандър ме хвана за ръката, над китката, и ме издърпа във влака.
— Благодаря ти — казах аз, докато вратите се затваряха.
— Винаги на твоите услуги — отвърна той. Не пускаше ръката ми; малката сребриста кутия, която държах, създаваше преграда между нас двамата, сякаш за да компенсира тази, която вече не съществуваше. Не бяхме държали ръцете си така, откакто бяхме деца. С този жест пресякохме невидимата граница, разделяща приятелството от нещо друго. Усещах как ръката ми изтръпва; да бъда докосвана от моя Партньор беше лукс, който другите двойки от обявените на Тържествата тази вечер не можеха да си позволят.
Влакът ни отнасяше далече от искрящото, леко студено бяло сияние на Градската община към по-меките жълтеникави светлини от домовете и уличните лампи на кварталите ни. Докато те проблясваха по пътя към нашия дом в Квартала на кленовете, хвърлих поглед към Ксандър.
Златото на светлините отвън беше със същия цвят като косата му, лицето му беше красиво, вдъхващо доверие, добро. И познато в известна степен. Ако вече сте свикнали да гледате на човек по един начин, е странно, когато ситуацията се промени. Ксандър винаги е бил някой, когото не можех да имам, и аз бях същата за него.
Сега всичко беше различно.
Десетгодишният ми брат Брам ни чакаше на верандата пред къщата. Когато му казахме какво се беше случило на Подбора, не можеше да повярва.
— Партньорът ти е Ксандър? Вече познавам човека, за когото ще се омъжиш? Толкова е странно.
— Ти си странен — пошегувах се аз; престорих се, че ще го сграбча, и той избяга. — Кой знае, може би твоята партньорка живее също на тази улица. Може би е…
Брам запуши ушите си.
— Не го казвай! Не го казвай!
— … Серена — довърших аз, а той се извърна, преструвайки се, че не ме е чул. Серена живееше до нас и с Брам не спираха да се заяждат един с друг.
— Касия — каза укорително майка ми и се огледа, за да провери дали някой друг не ме е чул. Не се допускаше да говорим с пренебрежение за другите живеещи на нашата улица и изобщо в общността ни. Нашият малък квартал бе известен със сплотения си дух и с образцовите си граждани. Не че Брам спомага много за тази репутация, помислих си аз.
— Шегувам се, мамо.
Знаех, че не може да ми се сърди дълго. Не и в нощта на моето Тържество на Подбора, което й беше напомнила колко бързо съм пораснала.
— Прибирайте се — каза баща ми. — Вечерният час почти наближава. Можем да говорим за всичко утре.
— Имаше ли торта? — попита Брам, докато баща ми отваряше вратата. Всички погледнаха към мен в очакване.
Не помръднах. Още не исках да влизам вътре.
Ако го направех, това щеше да означава, че вечерта е свършила, а аз не го исках. Не исках да сваля роклята и да облека униформата си, не исках да се завръщам към обичайното си ежедневие, което беше добро, но не и нещо толкова специално като случилото се днес.