Усмихнах се и се загледах как изпраща асистента си да донесе роклята. Когато я пробвах, разбрах, че е била права. Роклята сякаш беше създадена специално за мен. Дължината й беше идеална, линиите й следваха съвършено точно извивките на тялото ми. Обърнах се към огледалото и не можах да не се възхитя от образа си.
Жената ми каза:
— Засега ти си единственото момиче, което ще носи тази рокля на Тържеството на Подбора през този месец. Най-харесваният модел е в розово, номер двайсет и две.
— Добре — казах аз. Нямах нищо против да се отличавам малко от другите.
Брам се появи отново на входната врата, униформата му беше измачкана, косата — разрошена. Почти виждах мислите, които се въртяха в главата на мама: Дали е по-добре да го задържа, за да го среща, и да закъснее, или да го пусна да ходи така?
Брам взе решението вместо нея.
— Ще се видим довечера — провикна се той към нас и се затича навън.
— Не е достатъчно бърз. — Мама гледаше през прозореца към спирката на въздушния влак; светлините над линиите показваха, че влакът наближава.
— Може и да успее — отвърнах аз, наблюдавайки как Брам нарушава още едно правило — за тичането на обществени места. Почти чувах стъпките му, вдигащи шум по тротоара, докато препускаше надолу по улицата с наведена глава, а ученическата му раница се удряше в слабия му гръб.
Когато стигна до спирката, намали темпото. Приглади косата си и се запъти с нормален ход към влака. За щастие никой друг не го видя да тича. След секунда въздушният влак потегли, а Брам се беше настанил спокойно вътре.
— Това момче ще ме довърши. — Мама въздъхна тежко. — Трябваше да го събудя по-рано. Всички се успахме тази сутрин, но пък миналата вечер беше толкова специална.
— Така е — съгласих се аз.
— Трябва да хвана следващия влак до Града. — Майка ми метна чантата си на рамо. — Какво ще правиш в свободните си часове тази вечер?
— Сигурна съм, че Ксандър и другите ще искат да отидем на игри в Младежкия център — отвърнах аз. — Всичките демонстрации, музиката… — Свих рамене.
Майка ми се засмя и довърши изречението ми:
— Това е за възрастни хора като мен.
— В последния свободен час ще посетя дядо. — Служителите не позволяват често отклонения от възможните занимания в препоръчителните свободни часове, но в навечерието на нечие Последно тържество посещенията при роднините са разрешени и даже се насърчават.
Очите на мама заблестяха от нежност.
— Ще му хареса.
— Татко каза ли му за Подбора ми?
Мама се усмихна.
— Смяташе да се отбие при него на път за работа.
— Добре. — Бях доволна, исках дядо да научи колкото се може по-скоро. Знаех, че той мисли за мен и за моето тържество толкова, колкото аз — за него и неговото.
Разбързах се и изядох почти наведнъж закуската си, излязох и хванах влака в последната секунда. Макар да не бях сънувала Ксандър, докато спях, можех да си помечтая за него сега. Гледах през прозореца и си припомнях колко красив изглеждаше миналата вечер в костюма си; влакът прелиташе покрай множеството квартали по пътя към Града. Зеленото още не беше отстъпило съвсем на камъка и бетона, когато забелязах бели снежинки да се носят из небето.
Всички във влака ги забелязаха.
— Сняг? През юни? — попита жената, която седеше до мен.
— Не може да бъде — промърмори мъжът от другата страна на пътеката.
— Но прилича на сняг — каза тя.
— Не може да бъде — повтори мъжът. Хората се въртяха, обръщаха се към прозорците, развълнувани и изненадани. Може ли нещо погрешно да бъде истина?
Със сигурност обаче се виждаше как малките бели снежинки изминаваха своя път до земята. Имаше нещо странно в този сняг, но не бях сигурна какво точно беше. Усетих, че се усмихвам леко, докато лицата на хората наоколо изглеждаха притеснени. Би трябвало и аз да съм разтревожена, нали? Може би. Но беше толкова красиво, толкова неочаквано и поне за един кратък миг — толкова необяснимо.
Въздушният влак стигна до спирка. Вратите се отвориха и няколко от белите снежинки влетяха вътре. Улових една на ръката си, но тя не се разтопи. За разлика от загадката, защото видях малко кафяво семенце в центъра на „снега“.