— Това е пухче от топола — казах на всички. — Не е сняг.
— Разбира се — допълни мъжът срещу мен; в гласа му звучеше удоволствие от факта, че загадката намери своето обяснение. Сняг през юни щеше да бъде необяснимо явление. Пухчетата от топола — да.
— Но защо са толкова много? — попита друга жена, явно все още притеснена.
За момент никой не отговори. Един от току-що качилите се пътници изтупа грижливо тополовите пухчета от косата и дрехите си.
— Садим горички с тополи по протежението на реката — обясни той. — Обществото иска да залеси с по-полезни дървета района.
Всички други приеха с готовност обяснението му; те не знаеха нищо за дърветата. Коментираха тихичко помежду си колко са доволни, че това не е знак за ново Затопляне, слава богу, че Обществото държи нещата под контрол, както обикновено.
Но благодарение на майка ми, която не можеше да спре да говори за работата си като уредник в Разсадника, знаех, че думите му не се връзват. Не можеш да използваш тополата за гориво, нито пък даваше плодове. А семената и пухчетата и са доста неприятни. Летят надалече, закачват се за всичко, могат да израснат навсякъде. Досадни дървета, като бурени, казваше майка ми. Все пак изпитваше особена привързаност към тях заради семенцата, които бяха малки и кафяви, но и изящни, и красиви, обвити в тези фини бели пухчета. Малки перести парашутчета, които забавят падането им на земята и им помагат да летят, за да уловят повея на вятъра и да стигнат някъде, където могат да се развиват.
Загледах се в семенцето, лежащо върху дланта ми. Все още имаше загадка в тази малка кафява сърцевина. Не знаех какво да правя с него, затова го пъхнах в джоба си, при цилиндъра ми с таблетките.
Този почти — сняг ми напомни за един ред от стихотворение, което изучавахме тази година по Език и литература: Спиране в гората в снежна вечер2.
То е сред най-любимите ми от всичките Сто стихотворения, които нашето Общество е избрало да запази в онези времена, когато хората решили, че културата ни е прекалено натоварена, направо задръстена от информация. Създали комисии, които да изберат стоте най-добри неща от всичко: Стоте песни, Стоте картини, Стоте истории, Стоте стихотворения. Всички останали били унищожени. Изчезнали завинаги. Така е най-добре, казало Обществото и всички повярвали, защото звучало логично. Как можем да оценим нещо по достойнство, когато сме претрупани с толкова много неща?
Моята прабаба била една от историците на културата, които преди почти седемдесет години е трябвало да изберат Стоте стихотворения. Дядо ми е разказвал историята поне хиляда пъти — как майка му помагала да се реши кои стихотворения да изчезнат завинаги и кои да се запазят. Имала навика да му пее като приспивни песнички откъси от стихотворенията. Тя ми ги нашепваше, пееше ги, казваше той, и аз се опитвах да ги запомня за времето, когато нея нямаше да я има.
Когато си отидеше. Утре и дядо щеше да си отиде.
Когато и последното пухче от топола остана зад гърба ни, се замислих за това стихотворение и колко много го харесвах. Харесвах думите „дълбок“ и „сън“ както и „лес“, и начина, по който се повтаряха и римуваха. Помислих си, че от него може да стане чудесна приспивна песен, ако не се вслушваш само в думите, а и в мелодията им. Защото ако слушаш само думите, няма да почувстваш останалото: … да мина път преди съня.
— Днес ще сортираш числа — каза надзорничката ми Нора.
Въздъхнах леко, но тя не добави нищо повече. Прокара картата ми през скенера и ми я върна. Не ме попита за Тържеството, макар със сигурност да знаеше от данните ми, че е било миналата вечер. Но това не беше изненадващо. Нора почти не общуваше с мен, защото бях един от най-добрите сортировачи. Всъщност бяха минали почти три месеца от последната ми грешка, което беше и последният път, когато двете бяхме разговаряли истински.
— Чакай — каза тя, докато се насочвах към работния си пост. — Порталът показва, че е почти време за твоя официален сортировъчен тест.
Кимнах. Мислех затова от месеци; не чак толкова, колкото мислех за Подбора си, но все пак често. Макар че някои от тези сортирания на числа бяха досадни, самото сортиране водеше до възможности за много интересни работни позиции. Може би щях да стана надзорник по реставрацията като татко. Когато е бил на моята възраст, неговата работна дейност е била същата — сортиране на информация. Така е било и с дядо ми и — разбира се — с прабаба ми, онази, която участвала в едно от най-големите сортирания на всички времена като член на Комисията на Стоте.
2
Stopping by Woods on a Snowy Evening — стихотворение от Робърт Фрост (Robert Lee Prost, 1874–1963 г.) — американски поет, четирикратен лауреат на наградата „Пулицър“. — Б.пр.