Защо толкова много Отклонения работят в почистващия отдел на Хранителния център?
Те отравят храната на възрастните хора.
Вече всичко ми се изясни. Нашето Общество се гордееше с това, че не убива никого, че е приключило със смъртното наказание, но това, което виждах тук и което бях научила за Външните провинции, ми подсказваше, че са намерили друг начин да се погрижат за проблемите. Силните оцеляват. Естествен подбор. С помощ от нашите богове, тоест — Служителите.
Ако щях да се правя на бог или на ангел, тогава щях да направя най-доброто за Кай. Не можех да позволя да умре по-рано или да прекара остатъка от живота си в тази зала. Сигурно навън имаше нещо по-добро за него. Все още имах достатъчно вяра в Обществото ни, за да мисля така; бях виждала мнозина да живеят добре и исках и Кай да има възможност да води такъв живот. Независимо дали щях да бъда част от него или не.
Вписах номера на Кай в по-високата група и затворих контролния апарат небрежно, сякаш решението ми беше някаква подробност.
Вътрешно крещях.
Надявах се, че съм направила правилния избор.
— Разкажи ми още за родното си място — казах на Кай на следващия ден на Хълма, надявайки се, че няма да долови отчаянието в гласа ми и че няма да попита как е минало сортирането. Трябваше да разбера повече за него, за съдбата му. Трябваше да разбера дали съм постъпила правилно. Изпитът със сортирането беше променил нещата помежду ни, чувствахме се наблюдавани, следени, дори тук, сред дърветата. Говорехме тихо, не си позволявахме да се гледаме един друг прекалено дълго.
— Там е червено и оранжево. Цветове, които не се виждат често наоколо.
— Вярно е — казах аз и се опитах да се сетя за неща, които бяха червени. Някои от роклите на Тържеството на Подбора. Пламъците в инсинератора. Кръвта.
— Защо навсякъде наоколо има толкова много зелено, кафяво и синьо? — попита ме той.
— Може би защото това са цветовете на растежа и в нашата провинция повечето неща са свързани със земеделието — казах аз. — Нали знаеш? Синьото е цветът на водата, кафявото — на есента и жътвата. Зеленото е цветът на пролетта.
— Хората винаги казват така — отвърна Кай. — Но червеното е първият цвят на пролетта. Това е истинският цвят на прераждането. На началото.
Осъзнах, че е прав. Сетих се за яркочервените пъпки на новите цветове по дърветата. За червеното на ръцете му в деня преди теста ми в Хранителния център и за новото начало, което се надявах да съм му дала.
27.
Предупреждение. Предупреждение. Светлината на инфопистата примигна и по екрана пред мен се изписа предупредителният надпис. Достигнали сте максималната скорост по-рано от препоръчителното за тази сесия упражнения. Натиснах числата, за да ускоря още повече.
Предупреждение. Предупреждение. Превишихте оптималния си сърдечен ритъм.
Обикновено когато превиша препоръчителната от Следотърсача скорост, спирам навреме. Стигам до ръба, но никога не го преминавам. Но ако достатъчно пъти съм стигала до ръба, в някакъв момент все ще падна или ще бъда бутната през него.
Може би беше дошло време да скоча. Но не можех да го направя, без да повлека след себе си всички хора, които обичам.
Предупреждение. Предупреждение.
Тичах прекалено бързо. Бях прекалено уморена. Знаех го.
И въпреки това падането ми ме изненада.
Краката ми се плъзнаха и преди да разбера какво става, се строполих долу на пистата на Следотърсача; коланът все още беше закачен за мен и изгаряше болезнено кожата ми. Останах така няколко секунди, лежах там, в шок и огън, и после се претърколих бързо встрани. Уредът продължаваше да върви, но след миг щеше да забележи отсъствието ми. Щеше да спре и тогава те щяха да разберат, че не съм издържала на темпото. Но ако успеех да се върна достатъчно бързо върху инфопистата, никой нямаше да разбере какво се е случи.
Погледнах към кожата си, ожулена до червено от колана. Червено.
Скочих. Напрегнах мускулите си и подскочих в точния миг, за да вляза в темпото на продължаващия да върви Следотърсач. Тичай. Тичай. Тичай. Тичай, тичай, тичай.
От коленете и лактите ми течеше кръв и очите ми преливаха от сълзи, но продължавах. Униформата щеше да прикрие раните ми утре и никой нямаше да разбере, че съм паднала. Никой нямаше да разбере какво се е случило, докато не бъде прекалено късно.
Когато се качих горе след края на тренировката си, татко ми посочи екрана на портала.