Спомних си първия път, когато видях Кай на върха на малкия хълм, облегнат назад, със слънцето, огряващо лицето му, и осъзнах, че в този миг се бях влюбила в него. Все пак не го бях излъгала. Не бях погледнала на него по различен начин, защото бях видяла лицето му на екрана сутринта след Тържеството си; погледнах го в друга светлина, защото го видях навън, за момент свалил защитната си броня, с очи, взели цвета на небето преди смрачаване, преди да падне нощта. Видях, че той вижда мен.
Докато лежах в леглото си с наранени и изморени до болка тяло и душа, осъзнах, че Служителите бяха прави. След като пожелаеш нещо, всичко се променя. Сега исках всичко. Още и още и още. Исках да избера сама къде да работя. Да избера за кого да се омъжа. Да ям пай за закуска и да тичам по истинска улица, навън, а не по миниатюрна инфописта. Да вървя бързо или пък бавно, когато си поискам. Да решавам сама кои стихотворения да чета и да записвам всички думи, които искам да напиша. Толкова много неща исках. Чувствах се като вода, като река от желания, изливаща се във формата на момиче на име Касия.
А най-много от всичко исках Кай.
— Не разполагаме с много време — каза Кай.
— Знам.
И аз броях дните. Дори новото работно назначение на Кай да беше тук, в Града, летните свободни занимания бяха към своя край. Нямаше да го виждам толкова често, колкото ми се искаше. Позволих си да помечтая за малко — ами ако с новата си работа щеше да има повече свободно време? Щеше да идва на всички дейности в съботните вечери. — Остават само няколко седмици туризъм.
— Не говорех за това — каза той и се приближи към мен. — Не го ли усещаш? Нещо се е променило. Нещо се случва.
Разбира се, че го усещах. За мен всичко се беше променило.
Очите му бяха бдителни, напрегнати, сякаш все още смяташе, че го наблюдават.
— Нещо голямо, Касия — каза той и после ми прошепна тихо: — Мисля, че Обществото има проблеми с войната, която води по границите.
— Защо смяташ така?
— Просто го усещам. А и всичко, което се случва. Това, което ми разказа за майка си. Липсата на достатъчно Служители по време на свободните ни занимания. И на работа имаме проблеми. Сигурен съм. — Погледна ме, а аз сведох глава. — Ще ми кажеш ли защо беше там? — попита ме той кротко.
Преглътнах. Чудех се кога щеше да ме попита.
— Беше сортиране в реална ситуация. Трябваше да разпределя работниците в две групи.
— Разбирам — каза той и изчака да видя дали ще продължа. Искаше ми се да мога. Но не можех да изкарам думите от устата си. Вместо това казах:
— Не ми разказа повече за твоята история. Какво стана, след като Служителите дойдоха за теб? Кога се случи това? Знам, че не е било преди много време, защото… — Гласът ми ме предаде.
Кай бавно и методично започна да връзва червена лента на дървото, а после ме погледна. След години, в които бях виждала само повърхностни емоции у него, новите и по-дълбоки чувства, които откривах по лицето му, все още ме поразяваха понякога. Изражението му в момента обаче беше напълно ново, различно.
— Какво има? — попитах го аз.
— Страхувам се — отвърна той простичко. — Какво ще си помислиш.
— За какво? Какво се е случило?
След всичко, през което беше преминал, Кай се страхуваше от това какво щях да си помисля аз?
— Беше през пролетта. Дойдоха да говорят с мен на работа, повикаха ме в една стая. Попитаха ме дали някога съм се чудил какъв щеше да бъде животът ми, ако не бях Отклонение. — Челюстта му се стегна и ми стана ужасно тъжно за него. Той погледна към мен и видя жалостта, изписана по лицето ми, и изражението му стана още по-сковано. Не искаше моето съжаление, затова се извърнах встрани и просто продължих да го слушам. — Отвърнах, че никога не съм мислил.
Те ми казаха, че е станала грешка. Че данните ми са били вкарани в общата база на Системата на Подбора.
— Данните ти? — попитах изненадано. Но Служителката ми беше казала, че е било грешка в микрокартата. Че снимката на Кай е била сложена на място, където не би трябвало да бъде. Каза ми, че той не бил в списъка на кандидатите. Излъгала ме е. Грешката е била много по-голяма.
Кай продължи.
— Дори не съм пълноценен гражданин. Казаха ми, че целият инцидент е бил изключително необичаен. — Усмихна ми се — лека горчива извивка на устните му, от която ме прониза силна болка. — После ми показаха снимка. Момичето, което щеше да бъде моя Партньорка, ако не бях такъв, какъвто съм.