Кай преглътна тежко.
— Коя беше? — попитах аз. Гласът ми беше дрезгав, сух. Не казвай, че съм била аз. Не казвай, че съм била аз — така ще знам, че си ме видял само защото те са ти казали да погледнеш към мен.
— Ти — отвърна той.
И тогава осъзнах. Любовта на Кай към мен, която мислех за толкова чиста и незасегната от Служители, данни или списъци за идеални партньори, не беше такава. Бяха съсипали дори това.
Имах чувството, че нещо умира, унищожено невъзвратимо. Ако Служителите бяха организирани и предизвикали цялата ни любовна авантюра, единственото нещо в живота ми, което смятах, че се случва независимо и против тях… Не можах да довърша мисълта си.
Гората около мен затанцува в размити зелени форми и без червените флагчета, които да ми показват пътя, нямаше да знам как да сляза отново долу. Започнах да ги късам гневно и да ги свалям от клоните, покрай които минавах.
— Касия — каза Кай зад мен. — Касия. Защо това е толкова важно за теб?
Под нас се чу острият и ясен звук на свирката. Бяхме стигнали толкова далече, но никога нямаше да се изкачим до върха.
— Мислех, че ще обядваш в Разсадника — каза Ксандър. Двамата седяхме на маса в главната столова на гимназията.
— Промених си намерението — отвърнах аз. — Реших днес да обядвам тук.
От персонала по доставките се намръщиха, когато помолих за една от допълнителните порции, които държаха в резерв, но след като провериха данните ми, ми подадоха яденето без повече коментари. Може би бяха видели, че съм в по-особено състояние. А може би в информацията за мен в техните апарати имаше други червени флагчета, за които не ми се мислеше в момента. Не и след думите на Кай.
Осъзнах колко много храна има в кутията ми този път, когато беше принципно усреднена порция, а не тази, приготвена специално за мен. Моите лични порции наистина бяха по-малки напоследък. Защо? Да не би да съм прекалено дебела? Огледах ръцете и краката си, силни и мускулести от катеренето по хълмовете. Не мисля, че бях напълняла. И тогава си дадох сметка, че и родителите ми са под голямо напрежение; при нормални ситуации щяха да забележат, че порциите ми, които пристигат у дома, са по-малки, и щяха да го коментират с хората от хранителното снабдяване.
Нещата се объркваха навсякъде.
Отместих стола си назад.
— Ще дойдеш ли с мен?
Ксандър погледна часовника си.
— Къде? Часовете ще започнат скоро.
— Знам — казах аз. — Няма да ходим далече. Моля те.
— Добре — отвърна Ксандър. Изражението на лицето му беше озадачено.
Поведох го по коридора към класните стаи и отворих една врата в края. Там, в малко пространство колкото дворче на къща, се намираше езерце, използвано в часовете по Приложна наука. Бяхме сами.
Трябваше да му кажа. Това е Ксандър. Заслужаваше да знае за Кай и заслужаваше да го чуе от мен. Не от някой Служител в някоя градинка днес или утре.
Поех си дълбоко дъх и се загледах в езерцето. Водата му не беше синя като тази в басейна, в който плувахме, а кафеникаво зеленикава под сребристата повърхност, и гъмжеше от живот.
— Ксандър — започнах аз с тих глас, сякаш се криехме под дърветата на Хълма. — Трябва да ти кажа нещо.
— Слушам те.
Гледаше ме с очакване. Винаги тук до мен. Винаги Ксандър.
По-добре да го кажех бързо, преди да се уплаша.
— Мисля, че съм влюбена в друг — казах толкова тихо, че почти не чух гласа си. Но Ксандър разбра.
Още преди да довърша, той тръсна глава и каза „не“, слагайки ръка на устните ми, за да не продължа. Но не жестът, нито думите му ме накараха да замълча, а болката в очите му. Очите му обаче не казваха „не“. А „защо?“.
— Не — повтори Ксандър и се извърна встрани от мен.
Не можех да понеса това, така че застанах отново пред него, опитвайки се да срещна погледа му, да го видя. Дълго време той не вдигаше очи към мен. Не знаех какво да кажа. Не смеех да го докосна. Само стоях там, надявайки се, че ще ме погледне отново. Когато го направи, болката още беше в очите му.
И нещо друго. Нещо, което не приличаше на изненада. А по-скоро на осъзнаване. Дали част от него е знаела какво се случва? Да не би затова да беше предизвикал Кай на игрите?
— Съжалявам — казах припряно аз. — Ти си ми приятел. Обичам те.
За пръв път му казвах тези думи и прозвучаха толкова не на място, толкова грешно. Прибързани, неестествени, по-маловажни, отколкото бяха.