— Обичаш ме? — каза той студено. — Какви игрички играеш?
— Не играя игрички — прошепнах аз. — Обичам те. Но е различно.
Ксандър не отговори нищо. В мен се надигна истеричен смях; беше точно като последния път, когато бяхме спорили за нещо и той беше отказал да ми говори. Преди години реших, че вече не ми се играе на всички тези игри, с които се занимавахме тогава. Ксандър побесня. Никой не играе като теб, каза той. И после, когато не отстъпих, спря да ми говори. Аз обаче не се предадох.
Минаха две седмици, преди мирът между нас да се възстанови в онзи ден, когато дядо скочи в басейна от трамплина и аз го последвах. Изскочих на повърхността, уплашена и въодушевена, и Ксандър доплува до мен, за да ме поздрави. В един кратък миг целият ни спор беше забравен.
Какво ли щеше да си помисли дядо за скока, който бях направила сега? Дали щеше да ми каже този път да се вкопча в ръба с всичка сила? Дали щеше да ме посъветва да се хвана за дъската, докато пръстите ми се разкървавят? Или да ме увери, че няма проблем да се пусна?
— Ксандър. Служителите ме изиграха. Сутринта след Тържеството на Подбора пъхнах микрокартата в портала. Първо на екрана се появи твоето лице, а после изчезна. — Преглътнах. — И тогава се появи друго лице. Лицето на Кай.
— Кай Маркъм? — попита невярващо Ксандър.
— Да.
— Но Кай не може да е твоят Партньор. Не може да е, защото…
— Защото? — попитах аз. Дали Ксандър знаеше за статута на Кай? Откъде беше разбрал?
— Защото аз съм Партньорът ти — каза Ксандър.
Известно време нито един от нас не проговори. Той не извърна поглед, а аз не мислех, че мога да издържа повече така. Ако бях пъхнала зелената таблетка в устата си в момента, щях да я счупя със зъби, за да усетя горчивия вкус, преди да ме обземе спокойствието. Сетих се за онзи ден в столовата, когато Ксандър ми каза, че на Кай може да се има доверие. Той вярваше в това. И вярваше, че може да има доверие в мен. Какво ли си мислеше сега за нас двамата?
Ксандър се наведе по-близо към мен. Сините му очи се впиха в моите, ръката му се присегна и докосна дланта ми. Затворих очи, за да се скрия от болката в погледа му и за да попреча на желанието, което ме изпълваше — да обърна дланта си нагоре, да сплета пръстите си с неговите, да се повдигна към него и да открия устните му. После отворих отново очи и го погледнах.
— Аз също съм се появил на екрана, Касия — каза тихо той. — Но ти си избрала да видиш него.
И после с типичната си решителност, с която правеше последния ход в някоя игра, се обърна и излезе през вратата. Остави ме сама.
Но отначало не беше така! Исках да изкрещя след него.
И все още виждам и теб!
Един по един, всички хора, с които можех да говоря, си отиваха.
Дядо. Майка ми. А сега и Ксандър.
Ти си достатъчно силна, за да се справиш и без нея, ми каза дядо за зелената таблетка.
Но, дядо. Дали съм достатъчно силна да се справя без теб? Без Ксандър?
Слънцето ме огряваше силно тук долу, където бях избрала да застана.
Наоколо нямаше дървета, нито сенки, нито височина, от която можех да погледна към стореното от мен. А дори да откриех такова място и тук, пак нямаше да мога да видя нищо от сълзите, които се стичаха по лицето ми.
28.
Същата вечер в къщи отново извадих зелената таблетка.
Знаех какво можеше да направи тя за мен, видях какво се случи с Ем. Ще ме успокои. Тази дума — успокои — ми звучеше невероятно красиво, някак величествено несъвършено. Дума, нежна като вода, дума, която можеше да заличи напълно страха, да го залее, да го направи блестящ.
Спокойно. Нежно.
Върнах обратно таблетката в кутийката и я затворих рязко; обърнах се към друго зелено нещо до мен. Моето парченце от зелената ми рокля в стъклената рамка. Завих ръката си в един чорап и после натиснах стъклото силно. Почувствах изпукване. Вдигнах ръката си. Да счупиш нещо е по-трудно, отколкото си мислех. Зачудих се дали Обществото ще открие, че това важи и за мен. Натиснах отново, този път по-силно.
Щеше да бъде лесно, ако никой не ме наблюдаваше, ако никой не можеше да ме чуе. Ако тези степи не бяха толкова тънки и животът ми не беше толкова прозрачен, можех да метна стъклото по стената, да го строша с камък, да го унищожа с гръм и трясък. Струваше ми се, че то ще издаде пищен, искрящ звук, когато се счупеше, че щеше да се пръсне на милион парченца, които щяха да сияят в красиви цветове, докато се разпиляват навсякъде. Но вместо това трябваше да бъде много внимателна.