Дълга сребриста пукнатина се появи по повърхността на стъклото. Под него меката зелена тъкан все още беше непокътната. Внимателно отместих парчетата стъкло встрани, вдигнах най-голямото и извадих плата отвътре.
Свалих чорапа от ръката си и я огледах. Не бях порязана, никъде не кървях.
След грубата вълна на чорапа ми, усещах коприната прохладна в ръката си, лека, носеща чувство на лукс и облекчение, като водата. Рожденият ми ден започна с вода, помислих си аз, докато докосвах плата, и се усмихнах.
След като пъхнах и парченцето плат, и цилиндъра с таблетките в джоба на униформата за следващия ден, заспах с тази картина в съзнанието си. Вода. Тази нощ щях да отплувам надалече в сънищата си. Датчиците нямаше да засекат нищо освен мен, Касия, носеща се по вълните, които поне за малко щяха да заличат тревогите ми, да махнат товара ми…
Днес Офицера го нямаше.
Когато групата за обхождането на Хълма се събра, вместо него се появи младши Служител, който говореше припряно и накъсваше думите, може би защото си мислеше, че Офицерите говорят така. Очите му ни оглеждаха, личеше си колко е доволен от факта, че има власт над нас, че може да ни заповядва.
— Беше взето решение това лято да се съкратят дейностите за свободното време. Днес е последният ви ден за туристически походи. Свалете колкото можете повече от червените флагчета, които сте завързали, и разрушете пирамидите от камъни.
Погледнах към Кай, но той не изглеждаше изненадан. Опитах се да не позволя на очите ми да се взират с копнеж в него, да не търся отговори в лицето му. Тази сутрин по пътя към Разсадника във влака и двамата бяхме любезни и съвсем нормални; много добре знаехме как да се държим, когато подозирахме, че ни наблюдават. През цялото време се питах какво ли си мисли той за мен, след като вчера бях избягала от него на Хълма. Какво ще си помисли, когато разбере за сортирането, и дали ще приеме дара, който бях решила да му дам днес.
Или ще ми причини това, което аз бях причинила на Ксандър, и ще ме отблъсне.
— Но защо? — попита с хленчене Лон. — Половината лято проправяхме тези пътеки!
Стори ми се, че видях лека усмивка на лицето на Кай, и осъзнах, че той харесва Лон. Лон, който досаждаше и задаваше въпросите, които никой друг не се осмеляваше, макар никога да не получаваше отговор. Порази ме мисълта, че това е вид смелост. Добре прикрита, но все пак смелост.
— Без въпроси — обърна се рязко Служителят към Лон. — Тръгвайте.
И така за последен път двамата с Кай започнахме да катерим Хълма.
Когато бяхме достатъчно далече по нашата пътека, където никой друг не можеше да ни види, Кай сграбчи ръката ми, докато се протягах да отвържа една червена лента от храстите.
— Зарежи това — каза той. — Ще се качим до върха.
Очите ни се срещнаха. Никога досега не го бях виждала да действа толкова безразсъдно и дръзко. Отворих уста да кажа нещо, но той ме прекъсна.
— Освен ако те е страх да опиташ?
В гласа му долових нотка на предизвикателство, каквато преди не бях чувала. Не звучеше жестоко, но не беше и просто любопитен. Той имаше нужда да знае отговора; това, което щях да направя сега, щеше да му разкрие нещо важно за мен. Не каза нищо за вчера. Лицето му беше открито, очите светеха, тялото му беше напрегнато, всеки мускул казваше: Време е. Сега.
— Искам да опитам — казах му аз. За да го докажа, тръгнах напред по пътеката, която бяхме маркирали заедно. Не след дълго усетих как ръката му докосва моята и когато пръстите ни се сплетоха, почувствах същото напрежение, каквото имаше и в думите му. Трябва да стигнем до върха.
Не го погледнах, но стиснах силно ръката му.
Когато навлязохме в последната част от гората, онази, която не бяхме проучвали досега, спрях.
— Почакай — казах аз. Ако наистина щяхме да приключим с този Хълм, исках да разчистя последните трънаци и пречки между нас, за да застана на върха му свободна и с чисто сърце.
Кай ме погледна и зад обичайното му търпение открих притеснение, тревога, че няма да успеем навреме. Дори в този миг бе възможно свирката да звучи отдолу, а аз просто да не я чувам, защото сърцата ни бият прекалено силно и дишаме тежко един и същи въздух.
— Вчера се уплаших.
— От какво?
— Че сме се влюбили заради Служителите — отвърнах аз. — Те са ти казали за мен. Казаха и на мен за теб сутринта след Подбора ми, когато твоето лице се появи на микрокартата ми погрешка. С теб се познавахме толкова отдавна, но не направихме нищо, докато… — не довърших изречението си, но Кай знаеше какво имам предвид.