— Отлично — каза Лина. — Дайте ми ръка. Да отидем у дома.
Лина ми показа стаята, в която щях да живея, помогна ми да си подредя нещата, заведе ме в басейна с топла, кипнала от бодливи мехурчета вода. Басейнът беше засенчен от почти оплетените над него клони на дърветата.
После се качихме на плоския покрив на къщата, където се намираше шумната й зоологическа градина — раирани говорещи щурци, птици с шест крила, сини рибки, дремещи в цветята, и най-обикновена за мен, но безкрайно ценена тук земна котка. Котката не ми обърна никакво внимание и Лина рече:
— Пък аз бях сигурна, че ще се зарадва. Дори е обидно.
Лина остана с мен чак до вечерта и аз не видях почти никого освен нея. Понякога тя се извиняваше и изтичваше нанякъде. Казвах й: „Сигурно имате много работа. Не се занимавайте с мен“. Но щом останех сам, веднага се връщаше тягостното чувство за самота, физическо неудобство и тъга. Отивах при рафтовете с книги, измъквах някоя и тутакси я слагах на мястото й, излизах в градината, прибирах се в къщи и през цялото време се вслушвах в стъпките й. Лина притичваше, докосваше ме с крайчеца на пръстите си и питаше:
— Да не ви доскуча?
Аз отвръщах:
— Малко.
Веднъж се реших и даже й разказах как нейното присъствие ме изцелява от неразположение и черни мисли. Лина се засмя и отговори, че за вечеря ще се върне брат й и ще донесе лекарства, които ще ме излекуват от последиците на пътуването.
— До сутринта ще бъдете друг човек. Всичко ще изчезне.
— А вие?
— Аз?
— Няма ли да изчезнете? Като добрата фея?
— Не — каза Лина уверено. — Утре ще бъда тук.
На вечеря край дългата маса се събра цялото семейство с изключение на болната баба. Неочаквано за мен се оказа, че в къщата, която ми изглеждаше съвсем празна, живеят най-малко десет души. Домакинът, уморен и бледен, седеше до мен и се грижеше да взема всичките хапове, донесени от сина му, студент-медик. Лекарствата, като всички лекарства, бяха неприятни на вкус, но аз бях послушен и никому не казах, че за единствено и безотказно лекарство смятам Лина. Лина ми съчувствуваше и дори се мръщеше, ако по време на лечението ми попаднеше особено отвратителна таблетка.
Домакинът каза, че майка му е по-добре. Била заспала. Независимо от умората и бледността, беше приказлив, засмян и контрастираше с оня мрачен човек, който ме посрещна на космодрума. Тогава още е бил обезпокоен за състоянието на майка си, сега пък…
— Тя се събуди — неочаквано каза домакинът.
Неволно се вслушах. Нито кашлица, нито въздишка — в къщата цареше пълна тишина.
— Да се кача при нея — предложи синът му. — Уморен си, татко.
— Как така? — възрази домакинът. — Утре имаш лекции.
— Ти да не би да си свободен?
— Ще отидем заедно — каза бащата. — Извинете.
Лина ме изпрати до стаята и рече:
— Надявам се, че ще заспите.
— Непременно — съгласих се. — Особено ако сред лекарствата е имало и приспивателно.
— Разбира се, че е имало — каза Лина. — Лека нощ.
И наистина заспах бързо.
На другия ден станах абсолютно здрав. Побързах да отида в градината, като се надявах да срещна Лина. Чакаше ме там, до басейна. Канех се да й разкажа колко хубаво спах, колко се радвам на това уханно утро и на срещата с нея, но Лина не ми позволи дори да си отворя устата.
— Е, браво — каза тя, сякаш прочете мислите ми. — И баба е по-добре. Сега татко ще ви откара в института. А довечера ще ви чакам. Ще ми разкажете как сте работили, какво интересно сте видели.
— И сама ще се досетите.
— Защо?
— Вие можете да четете мислите.
— Не е вярно.
— Не греша. Та нали не изчакахте да ви кажа как се чувствувам? Вчера баща ви стана от масата, защото се събуди баба ви. А беше тихо. Не е могъл да чуе нищо.
— И все пак ие е вярно — каза Лина. — Защо ще чета чужди мисли? И вашите в това число.
— Няма защо — съгласих се. Стана ми малко тъжно, че Лина не се интересува от моите толкова ласкави за нея мисля.
— Добро утро — каза бащата на Лина, когато слезе в градината. — Днес сте съвсем здрав. Радвам се.
— Все пак прав съм — казах тихо на Лина, преди да последвам баща й.
— Защо е нужно да чета мислите ви? — повтори тя. — Всичко е изписано на лицето ви.
— Всичко?
— Даже прекалено много.
Минаха няколко дни. Денем работех, а вечер се разхождах из града, отивах в полето, в гората, на брега на голямо солено езеро, в което се въдеха щитоносни риби. Понякога бях сам, понякога с Лина. Свикнах с домакините, запознах се с още двама-трима инженери. Но въпреки най-обикновеното ми съществуване, нито за минута не ме оставяше усещането, че заобикалящите ме хора са наистина необикновени. Почти се уверих в телепатичните им способности.