Като си наведох главата, бегом преминах през поляната, усещайки дъжда срещу лицето ми.
Гаражът беше в тъмнина. Гаражните врати се контролираха от фотоелектрическа клетка. Щом някои се появеше на няколко метра от тях и прекъснеше лъча, светлините се запалваха и вратите се отваряха.
Заех позиция близо до вратите, в едно сенчесто място. Навесът от къщата беше слабо осветен и след като чаках около минута, зърнах белия дъждобран на Вестъл в далечината.
Сърцето ми биеше лудо, а устата ми беше суха като пясък. Стиснах торбата и зачаках.
Тя дойде близо по покритата пътека. Сега беше на петнадесет метра от мен. Тананикаше си тихо, но когато мина близо до мен видях, че изражението й беше неспокойно и умислено.
Пресече лъча, светлините на гаража се запалиха и вратите се плъзнаха и отвориха. Придвижих се напред, като си задържах дишането. Обувките ми от пореста гума не издаваха никакъв шум по асфалта.
Тя тъкмо отваряше вратата на колата, когато стигнах до нея. Инстинктът й вероятно я предупреди. Спря тананикането и главата й започна бавно да се завърта. Внезапен ужас я обхвана. Видях я как се вдърви, когато замахнах с торбата пясък. Ударих я с всички сили отгоре по главата. Елегантната черна шапка не беше пригодена за защита на черепа под нея. Падна на колене и ръцете й, конвулсивно свити, се плъзнаха надолу по блестящото лаково покритие на вратата на колата.
Изпуснах въздуха от дробовете си със свистене между стиснатите си зъби. Разкрачих се удобно и стоварих пясъчната торба отново върху главата й с цялата сила на която бях способен.
Главата й подскочи настрани и клюмна надолу. Пуснах торбата и хванах трупа, преди да се просне на асфалта. Беше като парцалена кукла в ръцете ми. Отворих вратата на колата като придържах трупа до себе си. След това я повдигнах и я бутнах на седалката под волана. Сложих я облегната на вратата.
Вдигнах бързо пясъчната торба, наместих се под волана и тогава се сетих, че нямам ключа да запаля.
Потях се и ръцете ми трепереха.
Ключът трябваше да е в чантата й. Потърсих я но не можах да я намеря. Опитах се да си спомня дали носеше чанта, когато дойде да се сбогува. Бях в много голяма паника и не можех да мисля трезво.
Времето течеше. Часовникът на таблото показваха девет и седем минути. Ругаейки излязох от колата и огледах пода на гаража. Намерих чантата под колата. Грабнах я и се върнах. Претършувах и бързо намерих ключа.
Погледнах я докато стартирах двигателя.
Тя лежеше отпуснато облегната на вратата с изметната назад глава, със затворени очи и полуотворена уста. Дишаше слабо и тежко. Изпод смачканата черна шапка течеше струйка кръв като линия от червен молив.
Подкарах колата към шосето, след което увеличавайки скоростта се понесох по дългия, шибан от дъжда път.
Отне ми около три минути за да стигна върха на скалата.
Вън от прикритието на дърветата, вятърът беше много по-силен отколкото бях очаквал. Дъждът плющеше срещу предното и страничните стъкла. Трудно виждах пътя. Оставих чистачките да се движат, изгасих светлините и спрях на първия завой на върха.
Мислех, че съм пресметнал времето точно. На около миля надолу по виещия се път видях приближаващите се светлини на кола.
Блейкстоун се изкачваше!
Хванах Вестъл и я дръпнах върху скута си. Тя се килна върху волана, но аз я изправих, стиснах безжизнените й ръце в моите и ги сложих на волана. Главата й се отпусна назад и бузата й се опря в моята. Смъкнах се по-надолу в седалката, включих на скорост и потеглих, като пуснах дългите светлини, докато вземах завоя.
Колата на Блейкстоун се приближаваше бързо и аз увеличих скоростта. Не беше лесно да шофирам, тъй като Вестъл отнемаше почти цялата ми видимост и трябваше да се държа възможно най-близо до външната страна на пътя.
Помислих си, че би било твърде смешно, ако сметката ми излезеше погрешна и паднех от скалата преди да успея да скоча от колата.
Блейкстоун беше видял светлините ми, защото превключи на къси. Когато се присягах към ключа за моите светлини, Вестъл внезапно се раздвижи.
Толкова се стреснах, че едва не изскочих от шосето. Тя издаде един дълъг и вледеняващ кръвта ми стон. Усетих как гумите преминаха на тревата. Видях белосаната мантинела, която предпазваше от падане в тристаметровата пропаст. Минах на косъм от нея.
Върнах колата обратно на платното. Грабнах врата на Вестъл и тръшнах лицето й в ръба на таблото. Воланът я подпря в гръдния кош и отне от силата на удара ми, но челото й влезе в контакт с ръба на таблото с такава сила, че тялото й се размекна отново върху моето.
Едва успях да я пооправя, когато колата на Блейкстоун отмина. Беше намалил скоростта, но когато го доближих съвсем натиснах силно газта и профучах край него с повече от осемдесет километра в час.